Уилям Уортън - Отвъд килера

Успях да измайсторя водопада и дори реката под него. Разиграхме битка, която продължи три дни, които за нас бяха седмици или дори месеци. И Рейк, и Коук едва не паднаха в реката, но използваха копията си, за да запазят равновесие и да се спасят. Не знаех какво ще се случи, мисля, че и Уилям не бе наясно. Той измисляше фабулата, но когато я споделяше с мен, сякаш я чуваше за пръв път. Историята завърши с това, че и двамата герои се подхлъзнаха, докато се сражаваха на ръба на водопада, и паднаха във водата. В този момент се наложи да затворя килера, защото дойде време за вечеря и разбрах какво се е случило чак на следващия ден след училище.

И двамата изплували с помощта на копията си, бяха се сприятелили, разказваха си разни случки и се смееха. Повечето от историите на Уилям завършваха по този начин — героите в тях оцеляваха след някакво премеждие и заживяваха щастливо. Той ми каза, че другото име на Стенландия било Страната на любовта, също както името на Филаделфия означавало „братска обич“.

Използвах клечки за зъби и лепило, за да построя миниатюрни стени и дъсчени алеи между къщите. Понякога Уилям не беше с мен и тогава успявах да издигна повече къщи и конюшни. Точно така, в Стенландия ползвахме коне, а не автомобили. Имахме и кучета, и котки, и всяко животно си имаше име. Вече можех сам да измайсторявам всичко. По средата на килера имаше голяма грапавина в мазилката, точно на мястото, където широката тръба излиза от пода и където провеждахме повечето турнири и дуели. Забавно ми бе да кръщавам с имена новите си човечета. Успявах да ги вмъкна в създадената вече легенда и да съчиня историите им. Изработих дори фигурки на мама, тате и на Джийн. Понякога ги вплитахме в едно или друго приключение. Трябваше да внимавам да не спомена неволно някоя от тези истории в реалния свят, а това не бе никак лесно, защото за мен светът в килера си бе напълно истински. Зная, че отворех ли дума за това как майка ми е яздила кон, мигом щеше да ме помисли за луд, но в Стенландия тя правеше тъкмо това — яздеше кон. И според мен си бе съвсем в реда на нещата.

Крайната цел на всяко едно приключение или премеждие в Стенландия бе намирането на Мястото, Където Всички Светове Се Срещат. Мнозина го търсеха в пещери и пропасти, тоест в дупките между дъските, но все безуспешно. Понякога си мислех, че са го открили, ала всеки път оставах излъган. Мисля, че Уилям знаеше къде се намира то, но не ми каза, защото смяташе, че не е настъпил подходящият момент.

Когато бях в училище, непрекъснато си мислех за моя килер, за моя брат, за удоволствието, което изпитвах от игрите с него, дори това да означаваше, че игрите с мен ще ускорят или забавят раждането му. Все някак щях да му се реванширам. Знаех, че по някакъв начин той си играе чрез мен, макар да не бе в състояние да помести фигурка или да напише поне един ред. Той живееше чрез мен и аз живеех чрез него. Бяхме едно цяло.

Всеки път, щом завършех някоя игра, внимателно почиствах всичко и връщах леглото си на мястото му. Най-важното бе да запазя Стенландия в тайна. Никой не трябваше да узнае за нашия малък свят, в противен случай — сигурен бях — той щеше да изчезне. Уилям сам ми го каза един ден, но самият аз отдавна подозирах, че съществува подобна опасност.

Двамата с брат ми си играхме така повече от година. Създавахме си най-различни кралства с различни поданици, разигравахме внушителни битки, устройвахме пищни тържества, сключвахме клетвени съюзи. Така се вглъбявах в историите, че забравях колко нереален е брат ми и мислех за него като за мой пълнокръвен другар в игрите. Вече не ми липсваше като преди.

Един ден отворих вратата на килера, за да си поиграя с моите човечета и да ги разположа по новите им места, съгласно историята, която бях съчинил. Всички до едно бяха преместени! Нито едно не стоеше, където исках, но местата, които бяха заели, изглеждаха съвсем логични. Бяха се преместили там, където трябва!

Затворих вратата и бързо върнах леглото на мястото му? Щастлив бях, че Уилям най-сетне бе в състояние да си играе с мен, но изпитвах и страх. Чудото се бе случило! Нямах представа как, но явно брат ми бе успял да се върне при мен и да започне да движи предмети като всеки жив човек. Може би вече не бе мъртъв!

Върнах се на бюрото и записах внимателно какво бих искал да се случи по-нататък. Не бях толкова добър, колкото Уилям, но вложих всичко от себе си. Щеше да се състои голям рицарски турнир и представителите на Стенландия щяха да го загубят, едва ли не да се предадат пред противниците си. Отново отместих леглото и пъхнах тетрадката на мястото й. Почти не можах да мигна цяла нощ. Непрекъснато се ослушвах, докато накрая все пак задрямах, но така и не чух нищо.