Том Брадби - Господарят на дъжда

— Отсега нататък внимавай да не му издаваш ходовете ни — предупреди Капризи; стана и потупа Фийлд по гърба. — Виждам, че костюмът е преживял вече едно изпитание.

— О… да. Дъждът ме намокри. Съжалявам.

— Костюмът си е твой, Фийлд.

Младият детектив пръв излезе от стола; вратите се затръшнаха зад тях. Капризи го настигна по стълбите.

— Гледай твоето момиче да ни сътрудничи.

— Защо го казваш?

— Казвам го, защото е по-добре да ни сътрудничи.

— Иначе какво?

— Иначе не бих искал да съм на твое място.

— Защо?

Американецът въздъхна:

— Маклауд е решил този път той да излезе победител. Не искам аз да съм причината за провала му.

Продължиха до следващата площадка мълчаливо.

Капризи спря.

— Знам как е, Фийлд.

— Кое?

— Нали ти казах, че където отиваш, аз от там се връщам. Веднага познавам, когато някой мъж е влюбен. Имай предвид обаче, че си избрал неподходяща жена. Ще срещнеш друга.

— Ти срещна ли?

— При мен е различно — отвърна той и Фийлд видя болка в очите му.

В Специалния отдел беше само Ян и Фийлд й кимна за поздрав, преди да вземе бележника си от бюрото. Може би си въобразяваше, но тя го гледаше с нещо повече от обичайното любопитство.

След малко прозвуча гласът на Грейнджър:

— Фийлд. Идвай бързо.

Телефонът иззвъня и Грейнджър вдигна. Когато го видя да държи слушалката, на Фийлд му хрумна нещо. Стана и му даде знак, че ще се върне. Прокопиев леко се изненада, когато го видя в общото помещение.

Фийлд забърза надолу по стълбите и се втурна почти тичешком в главното фоайе, стъпките му проехтяха в един страничен коридор. Ако Грейнджър се беше обадил на Лу преди засадата във фабриката, в телефонната централа трябваше да е записано.

В централата имаше двама души: дебела китайка с кафява жилетка и хилав мъж. Жената стоеше с гръб към вратата и говореше на мъжа:

— Опитвам се да ви свържа.

Фийлд погледна дебелата тетрадка пред нея. Мъжът отбелязваше подробности за обаждането. Жената се намръщи и свали слушалките си.

— Всички телефонни разговори, проведени през централата, се регистрират тук, нали? — попита детективът. — Бих искал да видя данните от вчера, ако обичате.

— Съжалявам, но…

— Фийлд, С1.

Той показа картата си.

— Това е вътрешен проблем. Трябва ви разрешение.

— Съжалявам, но нямам време за това. — Той взе червената тетрадка и я разлисти. — Тази е нова, къде е онази от вчера?

Жената се засуети, отмести стола си и дръпна едно чекмедже. Мъжът ги гледаше нервно, Фийлд взе тетрадката.

— Така, сега искам да знам телефонния номер на Лу Хуан от „Вагнер“ три. Ако не го знаете, обадете се на справки.

Жената се двоумеше.

— Побързайте или ще се наложи да повикам Грейнджър, а това никак няма да му хареса.

Дебеланата отново си сложи слушалките, а той разлисти тетрадката. През деня имаше хиляди разговори, но вечерта намаляваха. Телефонистката написа един номер на бележника си и Фийлд започна да проверява обажданията от периода между пет и шест часа вечерта.

Постави регистъра пред жената и посочи един запис; пулсът му кънтеше в ушите.

— Вие ли сте писали това?

Тя кимна. Изглеждаше уплашена.

— Пише Капризи, нали?

— Вътрешен 2082. Детектив Капризи, да.

— Капризи ли?

— Да, детектив Капризи.

— Сигурно е грешка.

Тя не отговори.

— Трябва да е грешка. — Той си пое дълбоко въздух. — Свързали сте го с Лу Хуан?

Тя кимна.

— Познахте ли гласа на Капризи?

Тя се подвоуми:

— Така мисля, да.

— Да или само мислите?

— Да, познах го.

— Познавате ли гласовете на всички?

— Работя тук от десет години, сър. Да, познавам ги.

— Значи е бил Капризи.

— Така каза.

— Попитахте го за името му и той се представи.

— Да, сър.

— Капризи е англичанин, нали?

— Да.

— Не, не е. Американец е.

Тя се размърда нервно.

— Да, американец е.

— Капризи ли беше, или не?

— Така се представи.

— И акцентът му беше американски?

— Да, сър.

Жената изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

— Сигурно сте сбъркали.

— Не, сър… не. Чух първите няколко секунди от разговора. Един руски господин вдигна от другата страна и каза: „Капризи, да“. Добре си спомням.

— Добре — измърмори тихо Фийлд. — Добре.

Фийлд излезе и се облегна на стената при стълбите, където не можеха да го видят от фоайето. Отпусна се и седна на едно стъпало. Втренчи се в износените си, пробити обувки. Мразеше ги. Мразеше бедността от миналото си и необяснимото богатство от настоящето. Мразеше себе си, задето искаше приятелство и любов, но ги търсеше все на неподходящи места.