Том Брадби - Господарят на дъжда

Това напомни на Фийлд за баща му. Той поне правеше онова, което проповядваше. Щедростта към ближния (само не към най-близките му хора) бе може би единствената му добродетел.

Един брадат свещеник с дълго черно расо се приближи към тях. Носеше очила с квадратни рамки.

— Добро утро — поздрави Капризи. — Говорите ли английски?

Той поклати глава.

— Vous parlez français? — попита Фийлд.

— Bien sûr.

Фийлд кимна към колегата си:

— Nous sommes policiers et nous enquêtons sur les morts… non, les meurtres des femmes russes. Deux femmes. Irina Ignatiev et Natalya Simonov. — Нарочно наблегна на имената. — Nous pensons… nous croyons qu’elles sont… enterrées ici, les deux. Vraiment, òu?

Свещеникът вдигна рамене.

— Si elles habitaient ici, il suit, je crois qu’elles seraient enterrées ici — oui?

— Exacte — ou d’ailleurs?

— Natalya était morte le premier mai; Irina — un mois avant. Nous avons besoin de leur adresses — vous avez les papiers, je crois?

— Bien sûr. 1 1 — Говорите ли френски? — Разбира се. — Ние сме полицаи и разследваме смъртта… не, убийствата на две рускини. Ирина Игнатиева и Наталия Симоновна. Мислим… смятаме, че са… погребани тук. Така ли е и къде?… — … Ако са живели в района, би трябвало да са погребани тук, нали? — Точно така. — Наталия е убита на първи май; Ирина — един месец по-късно. Трябват ни адресите им. Пазите документите, нали? — Разбира се.

Свещеникът ги изгледа изпитателно, после мълчаливо се отдалечи, Фийлд беше необичайно напрегнат и чувстваше, че и Капризи е нервен.

— Обясни ли му? — попита американецът.

— Документите са при него. Изглежда склонен да ни сътрудничи. Отиде да ги вземе.

На Фийлд му се пушеше, но тук не беше уместно. Свещеникът се върна след десетина минути; вървеше с наведена глава, сякаш вглъбен в мислите си.

— Mais non — Irina, elle, je me souviens, je me souviens faire les papiers, mais ça n’existe plus. Pardon.

— Les papiers sont… disparus?

— Il m’apparait que oui.

— Превеждай — измърмори Капризи.

— Спомня си Ирина, но документите са изчезнали. Mais vous vous souvenez de les écrire?

— Oui.

— Vous vous rappelez l’adresse d’Irina?

— Non.

— Et Natalya?

— Je ne me rappele pas. Peut-etre un autre prêtre.

— Nous pouvons voir les papiers?

Руснакът вдигна рамене:

— Servez vous. 2 2 — Не може да бъде… Ирина, нея си я спомням, спомням си, че подготвих документите, но вече ги няма. Съжалявам.

— Документите са… изчезнали?

— Така изглежда.

— Вие обаче си спомняте, че сте ги попълнили?

— Да.

— Спомняте ли си адреса на Ирина?

— Не.

— А на Наталия?

— Не си я спомням. Може би друг я е опял.

— Можем ли да видим документите?

— Както искате.]

Фийлд се обърна към Капризи:

— Хайде.

— Какво?

— Каза, че можем да видим документите.

Свещеникът ги заведе в претъпкан кабинет с бюро и три метални шкафа. През прозореца се откриваше живописна гледка към парка и в помещението бе доста по-светло отколкото в църквата. Свещеникът отвори едно чекмедже и даде знак на Фийлд, който се приближи и започна да рови из документите. Бяха подредени по азбучен ред. Той прегледа на буквата „и“, после на „с“, която беше в друго чекмедже. Извади картоните, които би трябвало да са заведени непосредствено преди и след „Игнатиева, Ирина“ и „Симоновна, Наталия“, и ги подаде на Капризи. Бяха еднакви, написани с черно мастило, с имената най-отгоре и графа „Местоживеене“ с адресите. В долния десен ъгъл бяха изброени имената на най-близките. Най-отдолу се бяха подписали преките наследници. На някои формуляри тази графа беше празна.

Фийлд взе картоните от Капризи, върна ги на местата им и затвори чекмеджетата. Обърна се към свещеника:

— Nous vous remersions pour votre aide — il y a un autre moyen de l’apprendre?

Той отново вдигна рамене:

— Je suis désolé. 3 3 — Благодарим за помощта. Има ли друг начин да се разбере? — Съжалявам.

Фийлд и Капризи бавно минаха през църквата. Руснакът ги последва мълчаливо. Когато излязоха под яркото слънце, той спря зад тях и посочи отстрани на главната порта:

— Là-bas. 4 4 Там (фр.). — Б.пр.

— Ирина?

— Ирина, oui, la-bàs.

Гробът беше до самата ограда, земята наоколо още бе рохкава. Бе по-къс, отколкото очакваше Фийлд, покрит с чакъл. Имаше скромна черна плоча с надпис: „Ирина Игнатиева, 1899-1926“.

Нямаше точни дати, нито епитаф, изразяващ скръбта на опечалени близки. Сякаш тя никога не беше съществувала. Двамата постояха мълчаливо край гроба. В средата му имаше вазичка за цветя, но беше празна.

— Би ли ме оставил за малко? — попита Капризи.

Фийлд се подвоуми.

— Искам да остана сам.

Фийлд се отдалечи към портата и запали цигара. Американецът се беше преместил при друг гроб, на два-три реда от този на Ирина. Коленичи и сведе глава за молитва.