Том Брадби - Господарят на дъжда

Хвана се за главата, затвори очи и прошепна:

— Божичко!

Беше съсипан. Не можеше да вдигне глава.

Чу стъпки по стълбите и си помисли, че трябва да стане, но не беше в състояние да помръдне. Човекът спря до него.

— Добре ли си, полярна мечко?

Фийлд с мъка вдигна глава. Капризи го гледаше загрижено.

— Лоша новина ли? — попита американецът.

Фийлд въздъхна:

— В известен смисъл.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Не.

— Да тръгваме тогава.

Американецът продължи към вратата. Фийлд се изправи, съблече сакото и нагласи кобура си. Излезе след Капризи. Тъмните облаци се бяха сменили с безбрежно синьо небе и изгаряща жега. Двамата се качиха в буика.

Фийлд предположи, че отиват в руската църква, както бе предложил Капризи, но шофьорът продължи покрай величествените й кубета към улица „Пиер Робер“ и огромната каменна сграда на болница „Сейнт Мери“. Спряха пред голямата кръгла тераса при главния вход. Младият детектив слезе от колата и присви очи от ярката светлина.

— Добре ли си? — попита Капризи, когато влязоха в прохладното фоайе.

— Да.

— Изглеждаш напрегнат.

— Нищо ми няма.

Отидоха на рецепцията. С пода на черни и бели квадрати и буйните тропически растения в саксии болницата напомняше на Фийлд за полицейския участък, който беше посетил в Концесията.

Французойката на гишето ги насочи към голямото каменно стълбище за втория етаж. Двамата минаха покрай две медицински сестри, които помагаха на мъж с пижама и счупен крак; друг спеше на импровизирано легло. Таваните бяха високи, помещенията — просторни, през отворените огромни прозорци проникваше хлад.

Стаята на Чен беше в крайното крило. Той спеше. До леглото му с наведена глава седеше дребна женица. Когато видя Капризи, тя се изправи, поклони се и заговори на китайски с бързината на картечница. Фийлд разбра, че благодари на Капризи, а той й казва, че няма защо.

Изведнъж Чен я смъмри и тя отново се поклони, сведе очи и бързо излезе, като затвори безшумно вратата след себе си.

Китаецът се понадигна. Подпря се на една възглавница. Тук прозорците също бяха големи, а стените толкова бели, че Фийлд отново присви очи.

— Извинете жена ми — каза Чен. — Много е благодарна.

Фийлд кимна, макар че не разбираше за какво е благодарна.

Настъпи тишина. Капризи извади цигарите си, запали една и хвърли пакета на Чен.

— По-добре не — каза китаецът. — Сестрите ще мърморят.

— Френски сестри — отбеляза пренебрежително американецът. — Късметлия си.

— Как си? — попита Фийлд.

Чен кимна.

Фийлд се почуди какво знае Чен за Лу Хуан и какво имаше предвид Капризи, когато каза, че двамата са израснали заедно.

— Сигурно имаш нужда от дълга почивка — отбеляза американецът.

— Не много дълга.

— Дълга почивка — повтори той.

— Не дълга.

— Ако мислиш, че не можем да се справим без теб, грешиш.

— Не греша.

Капризи се усмихна:

— Голям инат си.

— Трябва да се поддържаме.

Въпреки решителния си тон Чен изглеждаше твърде слаб. От време на време затваряше очи и отпускаше глава на възглавницата. Накрая заспа и те излязоха.

Съпругата му седеше на една пейка в коридора. Капризи поговори за кратко с нея, но благодарностите й го смущаваха, затова я докосна по рамото и двамата с Фийлд слязоха във фоайето.

— Комисарят май добре се е погрижил — отбеляза Фийлд, когато излязоха на слънце.

Капризи го изгледа мрачно.

— Тази болница не е от най-евтините — обясни Фийлд.

— Комисарят не е дал пукнат цент.

Фийлд се намръщи.

— Аз плащам сметката. Добре ли си? — попита пак американецът.

— Вече ме попита.

— Гледаш ме, сякаш съм изнасилил сестра ти.

Когато се качиха в колата, Фийлд предложи да плати половината разноски по лечението на Чен, но Капризи само поклати глава и се загледа през прозореца.

— Познаваш ли Лу? — попита Фийлд.

— В какъв смисъл?

— Вчера ли беше първата ти лична среща с него?

— Повече или по-малко. Да, това беше първата ни среща. Защо?

— Просто питам.

След няколко минути спряха пред вратата на руските гробища и тръгнаха към църквата покрай тъмни паметни плочи с екстравагантни позлатени букви.

В църквата беше тъмно и миришеше силно на тамян. Стъпките им отекнаха в празното помещение. Олтарът беше покрит с бял сатен. На стената над него висяха златен кръст и две икони: на Богородица с Младенеца и Христос на кръста. Обстановката създаваше усещане за разточителство в пълен контраст с немотията на по-голямата част от паството.