Том Брадби - Господарят на дъжда

— Ти си моята мечта.

Тя се загледа втренчено.

— Тогава трябва да остана такава.

— Наташа…

— Животът ми не е в моите ръце.

— Сигурно можеш…

— Да избягам? — Тя го погледна. — Мислиш ли, че не съм се опитвала?

— Мечтите ни дават смисъл в живота.

— Като малка татко ме водеше на цирк. Имаше галерия с криви огледала.

— Да…

— Тук няма мечти. Само илюзии.

— Тогава ще отидем другаде.

— Къде? — Тя присви очи. — Къде е домът ми сега? Никъде. Нямам паспорт, нямам пари.

— Мога да ти помогна.

— Никой не може да ми помогне.

Сърцето на Фийлд отново се разтуптя силно.

— Никой не може да ми помогне. Никъде не можем да отидем. Въпреки това ще направя каквото искаш от мен. Ще се опитам да ти помогна.

— Наташа…

— Моля те. Изпрати ми инструкциите си в писмо. Аз ще ти телефонирам, когато ме повика, но моля те, не идвай повече у нас.

— Нима тази нощ не означава нищо?

— Ричард… — Тя го изгледа умолително. — Тази нощ… не беше само за теб.

Наташа погледна към улицата и внезапно се изправи. Фийлд проследи погледа й. Сергей стоеше пред дома си на отсрещния тротоар и ги наблюдаваше.

— Чакай…

— Не.

Тя си тръгна.

Младият англичанин седна. Запали цигара и я изпуши. Сергей се беше махнал.

Фийлд остави пари на масата и пресече улицата. Качи се по мрачното стълбище до апартамента на музиканта. Почука на вратата. Сергей я открехна няколко сантиметра. Носеше дълъг бял халат.

— От работа ли се връщаше, Сергей?

— Да.

— Говорих с още една твоя сънародничка, която не ми каза нищо. Ако обаче срещнеш Лу, кажи му, че накрая ще накарам някого от вас да проговори.

— Нямам нищо общо с Лу.

— Радвам се да го чуя.

Сергей премести тежестта си от единия на другия крак.

— Изглеждахте много… близки.

Фийлд пристъпи към него:

— Искаш ли да се сближа и с теб?

Руснакът се опита да затвори вратата, но той я блъсна и нахълта вътре.

— Ти се страхуваш от Лу, както Медведева и всички останали.

Сергей наведе глава:

— Цяла нощ съм работил.

Фийлд го погледна и почувства облекчение. Не вярваше Сергей да е видял нещо, с което да му навреди.

Фийлд бавно влезе в управлението и спря в средата на фоайето на първия етаж. Огледа се, сякаш попадаше тук за пръв път. Стрелката над вратата на асансьора показваше, че кабинката слиза. Той погледна часовника. Беше седем и половина.

Загледа тавана с богати каменни орнаменти. Сградата бе величествена, но изглеждаше мрачна и запусната, създадена за по-велика цел от тази, за която служеше. Той дръпна решетката, качи се в асансьора и натисна копчето за отдела си.

Помещението беше пусто и матовото стъкло неохотно пропускаше първата дневна светлина. Фийлд се приближи до бюрото си и стъпките му кънтяха глухо по паркета. Ян беше оставила две бележки: „Стърлинг Блекман те търси“ и „Пенелъпи Доналдсън телефонира — три пъти“. До тях имаше два плика. Първият беше адресиран до него с изящен, дребен почерк. Беше съобщение от главния счетоводител на хонконгско-шанхайската банка. Писмото вътре бе написано на машина:

Драги господин Фийлд,

Една от служителките ни, отговорна за работата с нови клиенти, ми обърна внимание на състоянието на сметката ви. По-долу включвам баланса ви към днешна дата.

Ние се стремим да задоволяваме всички нужди на клиентите си, затова за мен ще бъде чест, ако в бъдеще се обръщате лично към мен.

С уважение,

Фийлд погледна прикаченото към писмото листче. Под номера на банковата му сметка имаше два реда:

Старо салдо: 600 $

Ново салдо: 1012 $

Другото писмо беше от „Недвижими имоти Джесфилд ООД“, улица „Джесфилд“. Беше реклама за жилище на улица „Фучоу“ — „Близо до хиподрума, встрани от улицата, с всички удобства. Три стаи, очарователна, добре поддържана градина, тенис корт и просторна тераса.“

Фийлд я смачка и я хвърли в кошчето. Взе първото писмо и го сложи в джоба си, после стана и се върна при асансьора.

Коридорът на шестия етаж беше тъмен. Марецки още не беше дошъл, но не се наложи дълго да го чака. Руснакът се появи след няколко минути, забеляза го едва когато отключваше кабинета си.

— Пак ли ти?

Фийлд влезе след него. Затвори вратата и изчака Марецки да се настани на високия стол зад бюрото си.

— Трябва ми карта.

— В магазините…

— Заловихме една от държанките на Лу, докато разпространяваше болшевишки позиви.

— Каква ирония.

— Очаква я минимум петнайсет години затвор и може да помогне в разследването на серийните убийства.