Том Брадби - Господарят на дъжда

— Боли ли те, че си мисля така?

Тя не отговори.

Фийлд искаше да й вярва, че само се съблича, че не прави нищо друго.

— Лена е криела бележника за някого. Бележникът, който ти показахме.

Наташа не реагира.

— За теб ли?

Тя поклати глава, но избягваше погледа му. Стори му се, че леко се е изчервила.

— Обсъждали сте тези записки.

— Не знам нищо.

Фийлд не искаше да я обвинява, че лъже, макар да беше сигурен.

— В записките се споменава някаква втора ведомост. Лу води пълна отчетност на всичките си сделки, включително прехвърляния, плащания и доставки. Пази документите някъде в личните си покои.

— Не знам.

— Виждала ли си някога нещо като счетоводна книга, вероятно не само една? Той има ли кабинет? Сигурно са някъде, откъдето Лена е могла да ги вземе. Виждала ли си папки или делови книги в спалнята му?

— Не.

— Някъде другаде в къщата?

Колкото повече отричаше тя, толкова се засилваше увереността му, че знае за какво става дума.

— Лена обсъждала ли ги е с теб?

— Не. — Наташа се втренчи в лицето му. — Това ли искаш от мен?

— Искам да разбера дали тези книжа съществуват и къде ги държи.

Лицето й остана безизразно.

— Това ли искаш да разбера?

— Да.

— Това ли искаш да направя, когато отида у тях?

— Да.

— Ако ме хване, ще ме екзекутират на място.

Фийлд запази мълчание.

Наташа въздъхна:

— Значи затова спа с мен.

— Наташа, аз…

— Ти си жесток човек. Като баща си.

— Нямам друг избор. Ти също. Ако не ни сътрудничиш, началниците ми ще те изпратят в затвора. Нищо не мога да направя.

— Значи, когато съм уязвима, ти искаш да ме накажеш.

Фийлд поклати глава.

— Хвана ме в паяжината си и ще смучеш кръвта ми, докато умра.

— Не…

— Надявам се, че ти харесва, Ричард.

— Не аз взимам решенията.

— Страхливецът обвинява другите за онова, което прави. Радвам се, че и аз ти дадох нещо, преди…

— Не е заради тях.

— А заради кого?

— Какъв живот можеш да имаш тук?

— Нищо не разбираш.

— Не е заради началниците ми. Искам да те освободя от Лу и това е единственият начин, за който се сещам.

Тя се намръщи.

— Той се е самозабравил. Мисли си, че никой не може да го пипне. Забравил е, че Великите сили още управляват този град. Лу може да бъде победен.

В очите на Наташа личеше отчаяние.

— Какъв живот те очаква, ако не опиташ?

— Не става дума за живота ми…

— Моля те да ми се довериш.

Тя изсумтя тихо, но подигравателно.

— Можеш ли да говориш и да пишеш на китайски?

— Разбира се. — Тя вдигна очи. — Кой знае за този план?

— Само аз и още няколко души.

— И ти им имаш доверие?

— Да. Напълно — отвърна убедено Фийлд.

— А не би трябвало. Тук всички са корумпирани.

— Аз не съм.

— Още си млад.

— Ти също.

Тя замълча.

— Някои хора в полицията са корумпирани, но не и онези в отдела, с който работя. Ние смятаме, че Лу се е самозабравил. Станал е твърде нагъл и убийството на Лена е предизвикателство към управлението, за да ни разедини. Сигурни сме, че можем да отървем града от него. Аз ще те измъкна оттук. След това.

— След кое?

— След като се отървем от Лу, ще те заведа на някое по-добро място.

— Във Венеция може би.

Той не разбра дали това е подигравка, но отговори:

— Ако искаш, ще отидем.

— Като малка си мечтаех да отида във Венеция. — Тя го погледна в очите. — Бил ли си във Венеция, Ричард?

— Не.

— Искаш ли да я видиш?

— Да… Сестра ми също… и тя си мечтаеше.

— Значи и тя е романтична жена. — Наташа се усмихна леко.

— Сестра ми обожава изкуството. Флоренция, Венеция. Дори самата мисъл за тях беше бягство от действителността. — Той замълча за миг, обзет от спомени. — Често си мечтаехме за живот, когато няма да изпитваме липса на пари… за горещи дни, мъгливи, тъжни залези над спокойното море и виковете на гондолиерите.

Фийлд видя дълбока тъга в очите й.

— Иска ли ти се да живееш във Венеция? — попита тя.

— Да, иска ми се.

— Можем да отидем заедно.

Наташа се усмихна и сърцето му заби по-силно.

— Ще спим до късно и ще пием вино на някоя пиаца… така ли се казва?

— Да, така се казва.

— Ще гледаме залеза над лагуната, а после звездното небе.

Фийлд я слушаше захласнато.

— Родителите ми са карали медения си месец във Венеция. Татко е бил курсант в Петербург, а мама — още ученичка. Запознали се и се оженили само след месец. После отишли във Венеция. — Тя го погледна. — Татко постоянно говореше за това. Изваждаше снимки на лагуната и една на мама и плачеше. Разказваше как правели планове пак да отидат, дори когато станало ясно, че тя ще умре. — Очите на Наташа се наляха със сълзи; Фийлд посегна към ръката й, но тя се отдръпна. — Какви мечти имаш, Ричард?