Том Брадби - Господарят на дъжда

Наташа нежно го бутна отново да легне, допря горещите си устни до неговите, гърдите й погалиха неговите, краката им се сплетоха. Бавно прокара пръсти през косата му и я отметна назад. Езикът й проникна между устните и зъбите му и нежно докосна неговия.

Наведе се към слабините му и го целуна, после се изправи и със стон отново му помогна да проникне в нея. През ума му мина бегла мисъл за контраста между нейните умения и неговата неопитност в леглото, после Наташа се отпусна върху него и страстта отново го замая.

След това останаха да лежат в почти същата поза. Фийлд усещаше туптенето на сърцето й до гърдите си.

Заслуша се в пулса й, който биеше в синхрон с неговия.

— Винаги ли си бил боец, Ричард? — попита тя, след като се опря на лакът. — Мисля, че някой те е наранил много лошо в миналото…

Той се намръщи.

— Толкова си решителен и в същото време толкова уязвим. — Наташа се изправи. — Представям си те като дете.

Без да дочака отговора му, тя отново влезе в банята. Той чу шуртенето на чешмата, после на душа.

— Идваш ли? — попита го.

Фийлд стана и отиде при нея. Силуетът й се очертаваше зад стъкления параван. Той отвори вратата на кабинката. Наташа го прегърна и го дръпна вътре. С мокра коса изглеждаше по-млада. Усмихваше се, сякаш се е сетила за нещо смешно, което само тя знае.

Побутна го встрани и излезе изпод струята. Започна да го сапунисва — първо врата, после под мишниците, гърдите и корема. Завърши с краката му и го бутна под водната струя.

Фийлд взе сапуна от ръцете й. Започна от врата й. Продължи към гърдите и се зае да гали зърната й с хлъзгавите си пръсти. Коремът й беше стегнат, пъпът й — мъничък и плитък.

Фийлд коленичи и продължи да сапунисва краката й. Постави ръка между бедрата й и тя трепна.

Тя се притисна до него и струята ги обля. Облегна се на паравана и го обгърна с крака през кръста.

Избърсаха се един друг, после Наташа донесе дрехите му и внимателно ги остави на леглото. Притисна длан до корема му и започна да го облича. Сакото му беше измачкано и още влажно от дъжда.

— Ново сако?

— Да.

— Трябва по-добре да се грижиш за него.

Наташа постави дрехите си на леглото. Сложи жартиерите си и седна. Фийлд взе чорапите, внимателно ги опъна по краката й и ги закопча с жартиерите.

— Никога не си правил това преди, нали, Ричард?

Фийлд не намери думи да й отговори. Този въпрос водеше до толкова много други. Тя се изправи и притисна главата му до корема си. Той стана, прегърна я силно и в този момент за пръв път видя снимката на руската царска двойка над камината. Николай Втори беше с военна униформа, царицата — с дълга бяла дантелена рокля. Наташа проследи погледа му. Направи няколко крачки към гардероба и се обърна.

— Знам едно кафене в Концесията, което трябва вече да е отворено. Рано е, никой няма да ни види.

Тя се приближи до гардероба и извади червена рокля, по-подходяща за вечеря, отколкото за закуска, нахлузи я и се обърна към Фийлд, за да я закопчае на гърба. Дрехата бе елегантна, от хубав плат и очевидно беше скъпа.

Наташа взе ключовете си от една сребърна ваза при вратата и излезе в тъмния коридор; тракането на токчетата й отекна в тишината. Фийлд погледна часовника си. Беше пет часът, но той никога не се беше чувствал толкова бодър.

В асансьора Наташа се погледна в огледалото и пооправи косата си. Той я погали по гърба, тя хвана ръката му и се усмихна.

Навън нямаше рикши, затова тръгнаха пеша под уличните фенери, които хвърляха бледо сияние върху тротоара.

Фийлд хвана ръката й и тя стисна неговата, после я пусна. Вече не се усмихваше. За пред чужди хора изглеждаше охладняла.

— Някой наранявал ли те е?

— В какъв смисъл?

— Винаги си толкова наежен. — Тя имитира позата му. — С присвити рамене, със стиснати юмруци. Като боксьор! — Стъпките им отекваха в синхрон по паважа. — Сега се усмихваш и така е по-добре.

Фийлд не отговори.

— Защо си дошъл в Шанхай?

— За да избягам. Както всички.

— От какво бягаш?

— Просто бягам.

— От семейството си. — Тя го хвана за ръката, огледа се бързо и се усмихна предизвикателно. — Защо си се загрижил толкова за Лена… за мен?

Той не отговори. Над короните на дърветата небето започваше да просветлява. Между великолепните къщи с покриви от зеленясала мед проникваха бледи лъчи.

— Имаш ли близки тук? — попита Фийлд.

— Не.

— Но си тръгнала…

— Майка ми почина, когато бях дете, баща ми — малко преди да напуснем Русия, сестра ми умря от туберкулоза тук.