Том Брадби - Господарят на дъжда

— На следващата сутрин майка ми беше цялата в синини.

Наташа го погледна загрижено.

— А твоят баща? — попита Фийлд.

— Беше много болен и почина… така и не се разбра от какво. — Тя махна с ръка. — Беше отдавна.

— Обаче ти се струва, че е било вчера.

— Понякога животът ни носи мъка.

— А понякога щастие.

Тя се усмихна:

— Понякога.

— На колко години беше, когато майка ти почина? — попита Фийлд.

— На седем.

— Спомняш ли си я?

— Не много добре.

— Сигурно е била красива като теб.

— Аз не съм красива.

Той не удостои това жалко твърдение с отговор.

— Разкажи ми още за баща си — каза тя бързо, сякаш искаше да отклони темата към неговото минало.

Фийлд почувства някаква резервираност в разговора, която бе липсвала, когато се любиха, сякаш тогава се бяха отърсили от безбройните невидими прегради помежду си. Въпреки това, размишляваше той, емоциите им бяха все така чисти. Той се чувстваше както се беше чувствал цяла нощ. Искаше да научи всичко за нея и може би да й разкаже всичко за себе си, но въпросите им бяха заобиколни, отговорите — уклончиви. Той погледна през витрината.

— Приличаше ли на теб? Нямам предвид жестокостта, просто…

— Албърт Фийлд имаше банална реплика за всяка ситуация.

— Например?

— „Почтеността е палто, което ни пази от хладината на самотата.“

На лицето й се изписа недоумение.

— Според него, ако си честен, винаги ще имаш нещо, независимо как ще те накаже съдбата. Винаги ще ти останат поне самоуважението и достойнството.

Наташа пребледня и Фийлд осъзна какво е казал. Запита се дали подсъзнателно не е избрал нарочно точно този цитат.

— Значи дълбоко в себе си е бил добър човек.

Фийлд не отговори.

— Мисля, че си взел много от баща си, Ричард.

Наташа се умълча. Собственикът им донесе поръчките върху дървена табличка.

— А ти? Взела ли си нещо от баща си?

— Радвам се, че не доживя да види Шанхай. — Тя се поизправи. — Какво ще правите с мен?

— Бил е офицер.

— Какво ще правите с мен? Обсъди ли го с колегите си?

Този въпрос изведнъж ги върна към реалността.

— Какво вършиш за Лу, Наташа? Какво правиш в къщата му?

— Не искам да говоря за това.

— Трябва да ми разкажеш подробно какво правите.

— Това засяга само мен.

Стори му се, че враждебното й поведение всъщност е израз на страх.

— Бие ли те? Удрял ли те е някога или…

— Нищо не прави с мен.

— Нищо ли?

— Да.

— Защо тогава…

— Защо се интересуваш?

Фийлд я наблюдаваше мълчаливо.

— Добре… винаги е едно и също. Отивам у тях. Обажда ми се по телефона и аз слизам. Закарват ме и телохранителите му ме завеждат в стаята на първия етаж. Оставам да чакам. После една прислужница слиза… понякога минава много време. Час-два, може и повече.

— Сама ли си в стаята?

— Да.

— Какво става после?

— Прислужницата ме завежда горе. Винаги е една и съща, една китайка с униформа. Казва ми да започвам. Първия път ми обясни, че трябва да се съблека бавно, после той ми махва да си вървя.

— Прислужницата оттегля ли се?

— Да.

— И…

Стомахът на Фийлд се свиваше. Не искаше да си я представя с Лу, но отчаяно се нуждаеше да знае всичко.

— Започвам. Събличам се.

— Какво носиш?

— Има ли значение? — сопна се тя.

— Може да има. — Той преглътна тежко. — Лена беше заключена с белезници за леглото, носеше дълги чорапи и жартиери. Лу карал ли те е някога да използваш белезници или да облечеш нещо специално?

Наташа поклати глава.

— Какво става, когато се съблечеш?

— Нищо особено, Ричард. Взимам си дрехите и… отивам в една съблекалня. Обличам се и излизам през една странична врата в коридора, слизам по стълбите и излизам покрай телохранителите.

— Те…

— Мислят ме за курва.

Наташа започна да гризе ноктите си. Явно беше разстроена; обърна се към витрината и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да се предпази.

— Ами Лу… какво прави? Къде е, когато… — Фийлд се изкашля смутено. — Къде е, когато влизаш в спалнята?

— Лежи на кревата, облечен е с копринен халат.

— Съвсем облечен?

— Да, с халат. До него има лула за опиум и погледът му е премрежен.

— Но те гледа?

— Моля те, стига, Ричард.

— Гледа ли те?

— Да.

— Но никога не те докосва. Никога не ти кимва да се приближиш.

— Никога не бих… — Тя стисна юмруци и лицето й се изкриви от болка. — Каквото и да си мислиш за мен, никога не бих…

Той въздъхна силно.

— Мислиш си, че мога да му откажа, да уредя иначе живота си. Мислиш си, че имам избор.