Том Брадби - Господарят на дъжда

На връщане с колата Грейнджър отбеляза:

— Чарлс ми каза, че снощи е имало неприятности в „Маджестик“.

— Беше случайно.

— Слушай, не прави повече глупости — усмихна се началникът. — Не можем да си позволим да пострадаш преди мача този следобед.

Фийлд съвсем беше забравил за това.

— Вие не играете ли вече? — попита.

— Не.

— Но сте играли?

— Можех да вляза в националния отбор на Ирландия. — Грейнджър понижи глас. — Ако не беше тази война.

— Световната или…

— Войната за независимост. Ирландската война. Въстанието, както го наричате в Англия. Сега ставам само за треньор…

— Бяхте ли приятели с Майкъл Колинс?

Началникът го изгледа изпитателно:

— Да.

— Как се озовахте тук, ако сте се били против англичаните?

— Отидох в Ню Йорк за оръжие, после срещнах едно момиче.

— Жена ви ли?

Грейнджър се усмихна:

— Не.

— Говори се, че комисарят щял да се пенсионира.

— След месец.

— Мислите ли…

— Ако Маклауд заеме мястото му, с нас е свършено.

— Градският съвет, изглежда, е на ваша страна.

— Не бъди толкова сигурен.

Колата спря пред хотел „Катей“ и Грейнджър погледна изпитателно Фийлд:

— Имам среща.

— Ще сляза с вас.

— Шофьорът може…

— Не, няма нужда. С Капризи се разбрахме да се срещнем в библиотеката.

Грейнджър присви очи и той добави:

— Нищо особено.

Слязоха и Грейнджър оправи костюма си. Фийлд се почуди кога ще е готов неговият.

— Не подценявай Маклауд — предупреди го началникът, докато палеше цигара. — Не се движи сред висшите кръгове, но умее да убеждава. Сигурен съм, че вече е говорил с теб…

— Да.

— Полицаите не са мисионери. До гуша ми е дошло от поученията му.

— Изглежда убеден в онова, което говори.

— Така ли мислиш? Да не си се хванал на въдицата му?

— Не, просто ми се стори, че искрено вярва в онова, което казва.

Грейнджър се оживи. Хвърли цигарата на земята, стъпка я и разпалено заговори:

— Не харесвам Маклауд. Ако стане комисар, това ще е катастрофа за полицията, за града и за мен лично. Ще бъдем изправени пред открита конфронтация, при която не можем да спечелим. Замисли се. Огледай се. Да се правят опити за ограничаване на влиянието на Лу в Селището? Абсурд. — Той размаха пръст. — Това е Китай. Трябва да приемем, че за навлизане на цивилизацията в тази страна е нужно повече време, отколкото ни се иска. Дотегнало ми е да ме карат да се чувствам като престъпник, задето не споделям нечии консервативни виждания. Време е да си избереш приятели.

Фийлд си спомни срещата с Лу, неудобството и гнева, които бе изпитал.

— Лоялността е едно от малкото ми качества.

— Това ми харесва Фийлд. — Грейнджър постави ръка на рамото му. — Ти си добър и способен младеж, убеден съм в това. — Обърна се към хотела. — Всички сме в една игра.

Пиколото излезе да го посрещне и Фийлд отново се почуди какво ли е да си един от най-богатите хора в Шанхай. Представяше си стаите в „Катей“ като по-модерни от тези в шанхайския клуб, обзаведени с кожа и стъкло. Беше чувал, че там крановете на чешмите били златни. Знаеше се, че вътре човек може да получи всичко в стаята си.

Той погледна тесния коничен покрив и терасата около него. Някои от гостите стояха облегнати на парапета и гледаха към реката. Зад колата на Грейнджър спря друга и от нея слезе жена с кремава пола. Тръгна към хотела и шофьорът я последва с кутия за шапки в ръка.

Фийлд реши да влезе и да разгледа. Кимна на пиколото, като почти очакваше, че ще го спре. Не беше свикнал с такова обкръжение. Вътре беше прохладно, мраморният под — безупречно чист. Той бавно мина по дългия коридор между саксии с декоративни растения и влезе във фоайето.

Както очакваше, беше модерно, с балконче над летящата врата към стаите и таван с позлатени орнаменти. На стената зад рецепцията висяха цял ред часовници, показващи часа в различни градове.

Вниманието на Фийлд бе привлечено от привлекателна руса жена, седнала в един фотьойл. Смееше се заразително и му напомни за Лена Орлова. Кавалерът до нея беше Грейнджър.

— Мога ли да ви помогна? — попита едно пиколо.

— Ами… — Младият детектив отстъпи няколко крачки, за да не бъде забелязан. — Не. Просто търсех един човек, но го няма. Благодаря.

— Искате ли да оставите съобщение?

— Не, благодаря.

Фийлд излезе, пресече улицата и мина покрай сградата на митницата.

Момичето в хотела сигурно бе от любовниците на Грейнджър.

Фийлд се нуждаеше от пари, но в хонконгско-шанхайската банка имаше много хора. Таванът на главния салон бе с пищни витражи. Покрай стените бяха наредени статуи в древноримски стил. Три от тях носеха надписи: „Сапиенция“, „Фидес“ и „Пруденция“ — мъдрост, доверие и предпазливост.