Том Брадби - Господарят на дъжда

Фийлд побесня от това отношение:

— Значи ще се кланяме на един бандит?

— Не ние . Ти ще му се кланяш. Ти си младши детектив и току-що обиди един от най-изтъкнатите бизнесмени в града. Трябва да се извиниш публично.

— Бизнесмен ли стана вече?

— За теб — да.

— Нямам намерение да пълзя…

— Надут глупак. Помагам ти само защото уважавам вуйчо ти. Затова не се инати повече и прави каквото ти казах.

Фийлд го изгледа втренчено, но се върна в „Маджестик“. Оркестърът още свиреше, но на края на стълбището го чакаше нервен китаец с черен костюм — управителят на заведението, предположи Фийлд. Той го заведе зад червена кадифена завеса в малък частен салон. Когато влезе, вратата се затръшна зад него.

Двамата почервенели от гняв телохранители стояха до Лу. Наташа седеше в ъгъла с наведена глава. Лу бе пъхнал ръце в широките ръкави на мантията си. Очите му блестяха от ярост, Фийлд никога не беше виждал такъв човек, роден сякаш само за да руши и убива.

Не смееше да погледне Наташа, но се смущаваше от присъствието й. Сърцето му биеше лудо, дланите му се потяха, мислите му бяха объркани.

— Име? — попита единият руснак.

— Фийлд.

— Малко име?

— Ричард.

— Полицай ли си?

— Да.

— Кой отдел?

— С1.

— Специалния?

— Да.

— Мислиш, че хората ми са комунисти? — попита Лу с нисък, монотонен глас, едва сдържайки гнева си.

— Не, разбира се, че не. Моля за извинение.

Настъпи мълчание.

— Беше случайно — добави Фийлд.

— Не, господин Фийлд, беше грешка. — Лу не изглеждаше умилостивен от извинението на англичанина. — В Шанхай добрата репутация на полицията е много важна. Не можете да си позволите грешки. — Той въздъхна. — Приятели ли сте с господин Люис?

— В известен смисъл.

Лу се намръщи.

— Да, приятели сме.

Изведнъж китаецът извади ръцете си от ръкавите, стисна десния си юмрук и отново го разтвори, сякаш показваше с каква лекота може да смачка всичко, което поиска.

— Късметлия сте, че имате такива приятели.

— Да.

Фийлд се опита да избегне погледа му. Видя отражението си в голямото огледало със златна рамка над малък бар в дъното на стаята.

— Живеем в размирни времена — отбеляза Лу. — Всяка грешка… — Наклони главата си на една страна. — Всяка грешка се плаща скъпо. — На Фийлд му се стори, че леко кимна към Наташа. — Постъпихте много глупаво.

Младежът с мъка прошепна „да“.

— Махайте се сега от очите ми — процеди през зъби Лу.

Махна леко, за да отпрати англичанина.

Руснакът го изблъска към вратата.

Люис чакаше навън.

— Това не ти е Англия, Ричард.

— Ще го оставим да прави каквото си иска, така ли?

Люис извади сребърна табакера от джоба си, запали цигара и му предложи.

— Слушай, приятел, винаги печели най-търпеливият, ако ме разбираш.

Един келнер излезе от клуба и подаде на Фийлд шапката му.

— Ти си умен младеж — продължи Люис. — Ще се справиш. — Засмя се с цигара в уста. — Може би един ден ще можеш да си позволиш Наташа, ако вече му е писнала и още си струва да спиш с нея… Шегувам се, старче.

— Изглежда, добре се разбираш с Лу.

Лицето на Люис помръкна.

— Надявам се, че не намекваш това, което си мисля, Фийлд. Уверявам те, че щях да съм най-щастливият човек, ако Лу го нямаше, но докато не намерим начин да го отстраним, няма смисъл да създаваме излишно напрежение. По-добре не се съпротивлявай срещу онова, което не можеш да промениш.

— Това може би е твоята философия, но аз не я приемам.

— Тогава животът ти тук ще бъде много труден, младежо.

Фийлд не можа да заспи. В стаичката беше задушно. Той лежеше неподвижно, загледан в тавана. Комарите не признаваха мрежи и отрови и в полумрака той ги наблюдаваше как се събират в ъглите.

Обърна се на една страна и отново се опита да се абстрахира от шума в съседната стая.

Той се усили и нещо — навярно главата на Прокопиев — се фрасна в стената. Прозвуча тихо пъшкане, после приглушен писък и познатият шум от юмручни удари. Фийлд скочи на крака и стисна юмруци.

Притисна кокалчетата си до челото и се опита да запуши ушите си, но посетителката на Прокопиев заплака и руснакът започна да я налага по-силно.

Фийлд скочи на леглото, задумка с юмруци по стената и закрещя:

— Млъквайте, мамка ви!

Ударите спряха и плачът на момичето премина в приглушено хлипане.

— Пази тишина, Прокопиев — повтори Фийлд и се отпусна в леглото.

Прокопиев заговори на момичето грубо на руски и след няколко минути Фийлд я чу как се облича. Прокопиев сигурно й плащаше.