Том Брадби - Господарят на дъжда

Фийлд погледна големия тъмен портрет на мъж с военна униформа. Седна и взе ленената салфетка изпод чашата си.

— Червено вино, Ричард. Основното ястие е…

— Агнешко — обяви Пенелъпи.

— Каквото кажете… да, червено, моля.

Джефри стана и излезе.

— Значи оцеля след срещата с доброволките.

Пенелъпи се наведе към Фийлд, докато слагаше салфетката си в скута. Роклята й разкриваше прелестите й не по-малко от онази, с която беше в клуба.

— Беше хубава реч.

— Голям сладкодумец е. Това всъщност е една от причините да се омъжа за него. Не можеш да си представиш колко красив и привлекателен беше с униформа. — Тя се усмихна едновременно плахо и закачливо. — Знаеш ли, Ричард? Ти си едър мъж, но се обзалагам, че по тялото ти няма и грам тлъстина.

Фийлд погледна към вратата, за да скрие смущението си.

— Трябва да си намериш момиче. Пропиляваш младостта си. Изглеждаш толкова начумерен, сякаш си готов да се сбиеш. — Тя имитира позата му. — Нали не смяташ да се биеш с някого?

— Гледам да се владея.

— Ето това е. Виж колко добре изглеждаш, когато се засмееш.

Той се намръщи.

— Пак се начумери.

— Значи мъжът никога не може да излезе победител.

— Разбира се, че не. Това е запазено за жените. — Изведнъж изражението й стана сериозно. — За какво се ядосваш?

— Не се ядосвам за нищо.

— Всеки се ядосва за нещо.

— Може би си права.

— Обичаш ли да говориш за баща си?

— Не.

— Разумно ли е това?

— Навярно не.

Тази прекалена фамилиарност започваше да дразни Фийлд.

— Затова ли си ядосан?

Джефри влезе с гарафа вино. Следваха го двама слуги — старецът, който ги беше посрещнал, и скромно момиче с широко, плоско лице и прибрана назад коса.

— Предпочетох бордо. Одобряваш ли?

Фийлд осъзна, че вуйчо му говори на него, и измънка:

— Да, разбира се… Съжалявам, в стола не сервират вино.

— Трябва да се преместиш в по-цивилизовано жилище.

— Можеш да се настаниш у нас — предложи Пенелъпи.

Джефри напълни чашите и се подсмихна:

— Можеш ли да си представиш, да отидеш на другия край на света, търсейки малко свобода, а да се заробиш при скучните си роднини.

— Говори само от свое име, скъпи!

Джефри седна, взе солта и поръси малко в чинията си. През отворения прозорец се чуваха цикади. Пламъкът на свещите трептеше под лекия бриз, носещ влажен въздух с миризми от улицата. Фийлд лапна парченце агнешко. Беше печено с ябълки, а гарнитурата бе от варени картофи. Това беше най-вкусното нещо, което опитваше от пристигането си в Шанхай.

— Много е вкусно — отбеляза.

— Цял ден съм готвила, не е ли така, скъпи?

Джефри се усмихна и обясни на Фийлд:

— Сигурно вече се досещаш защо не искаме да се връщаме в Англия.

Фийлд отпи глътка вино. Откъм реката прозвуча корабна сирена. Отговориха й други.

— Кой е Стърлинг Блекман?

Джефри допълни чашите им, преди да отговори. Пенелъпи вече бе изпила виното си.

— Блекман не е… как да се изразя? Невинаги действа в полза на града. Лошото с „Ню Йорк Таймс“, Ричард, е в това, че вестникарите си въобразяват, че винаги са прави. Проблемът е, че писанията им понякога предизвикват реакция от Вашингтон, а тя на свой ред води до неприятности в Лондон.

— Какво става с рускинчето? — попита Пенелъпи.

За момент Фийлд си помисли, че има предвид Наташа, но бързо разбра за кого става дума.

— Като призрак е — отвърна накрая. — Приятелите й са или твърде уплашени, или твърде равнодушни, за да говорят за нея. — Остави ножа и вилицата си и отпи от виното. — Нещастието й явно не среща голямо съчувствие, поне в полицията. Нещастна жена. Започнала е живота си в безгрижие и разкош, а го завърши по такъв ужасен начин. Истинска човешка трагедия.

— Какъв си романтик, Ричард.

— Не…

— Била е курва — прекъсна го Пенелъпи; стисна устни и присви очи. — На твое място не бих се вживявала твърде много.

Настъпи неловко мълчание.

Джефри се покашля:

— Боя се, че Ричард е прав. Не можем да си затваряме очите пред никое престъпление, независимо коя е жертвата.

— Загрижени сме, че може да има зависимост — обясни Фийлд. — Че престъпникът може да убие отново.

Пенелъпи го погледна с блага усмивка, сякаш съжаляваше за предишната си грубост:

— Слава богу, че ни пазят юнаци като теб.

— Проблемът с руснаците е в това, че никой не се интересува от съдбата им — продължи Джефри. — На нас никога няма да се случи, разбира се, но всички сме го виждали на снимки: големите имения, десетките слуги, военните училища и почивките в Крим. Тази мисъл е смущаваща, особено за по-малко заможните европейци тук, които никога не са познавали такъв разкош.