Том Брадби - Господарят на дъжда

— Човек не може да им се довери — отбеляза Пенелъпи.

— Може би е обяснимо при тези обстоятелства.

— Нищо чудно, че се е случило така. Ако бяха… — Пенелъпи погледна съпруга си; изражението й отново бе станало сурово. — Е, знаеш ги какви са. Нищо чудно, че стана революция.

Джефри се обърна към племенника си:

— Най-добре да стоим настрана от тях. Такъв е съветът ми.

Фийлд си тръгна след полунощ. Над града се беше спуснала гъста мъгла. Носеше се силна миризма на влажни улици — от праха, натрупан при сухо време — задръстени канали и фабричен дим. Младият мъж се изкушаваше да закрие носа си с кърпичката, както беше виждал да правят други. Вместо това си сложи тъмната филцова шапка, подарък от вуйчо му, и запали цигара. Тя поне миришеше по-добре от въздуха наоколо.

Отново тръгна, обувките му зашляпаха по паважа и краката му пак се намокриха. От реката пак прозвуча корабна сирена, по нанкинското шосе зазвъня трамвай. На близкия ъгъл едно китайско знаме бе осветено от газени фенери — в голяма част от града още нямаше електричество.

Фийлд прекоси главната улица, подкованите му токове тропаха силно като кастанети. Мина покрай някакъв човек, увит с одеяло, после си даде сметка, че това е цяло семейство.

Чувстваше се съсипан.

Може би щеше да е по-разумно, ако бе останал у вуйчо си.

Той излезе на нанкинското шосе. Мъж и жена китайци се появиха за кратко от мъглата и отново изчезнаха.

Пъхна ръце в джобовете си. Видя неоновия надпис на „Маджестик“ и ускори крачка. Даде шапката си на портиера и се качи по занемареното стълбище в бляскавата бална зала на първия етаж. В този момент тя запя. Сякаш го беше чакала.

Наташа стоеше зад микрофона и той се захласна от красотата и прекрасния й глас, втренчи се като хипнотизиран в стройните й бедра, поклащащи се бавно в такт с музиката. Тя носеше черна рокля. На врата й висеше гердан от едри перли. Косата й проблясваше на светлината и бе леко разрошена. Гласът й звучеше тъжно. Беше затворила очи, но ги отвори и сякаш му се усмихна.

Той излезе две крачки напред и тогава видя Чарлс Люис, който седеше до парапета на балкона и не откъсваше очи от нея. Фийлд бързо слезе и мина зад дансинга. Качи се на срещуположния балкон, където се надяваше да остане незабелязан. Дори горе клиентите не разговаряха много. Всички бяха запленени от гласа й.

Когато тя свърши и се поклони, Фийлд установи, че доста посетители го наблюдават, особено жените до голямата маса наблизо. Той се огледа и забеляза, че за разлика от малките групички в предната част на балкона, тук на една маса седяха десетина. Всички бяха изтупани, мъжете със златни верижки в тон с украшенията на дамите им.

Отново погледна надолу и сърцето му се сви. Чарлс Люис и Наташа се въртяха бавно на дансинга; той бе допрял буза до нейната и обхванал хълбока й с ръка. Тя се притискаше до него и той й шепнеше. Фийлд се отдръпна и си ги представи голи в леглото на светлината на свещи, тя — със завързани за таблата ръце и вдигнати крака…

Той тръгна към изхода. Слезе, мина покрай дансинга, без да го поглежда, и бавно се изкачи по стълбите от другата страна. Момиче със сребриста рокля продаваше цигари до една от масите. Фийлд си купи пакет „Капстан“, като се почуди как ли се чувстват богаташите. Не можеше да си представи да е на мястото на Люис и да не се интересува от цените на онова, което купува.

— Пак сте тук.

Фийлд рязко се обърна. Тя стоеше зад него и го гледаше изпитателно.

— Да.

Макар че оркестърът свиреше силно, на него му се струпаше, че е настъпила гробна тишина.

— Това служебно или частно посещение е?

— Просто посещение.

— Гледахте ме.

— Да.

— Това влиза ли ви в работата?

Той смутено преглътна.

— Само ако поискам.

— Искате ли?

— Не знам.

— Защо?

Фийлд й предложи цигара, но тя отказа; той прибра пакета в джоба си, без да извади за себе си.

— Мога ли да ви почерпя едно питие?

— Съмнявам се, че можете да си го позволите.

— Защо говорите така?

— Не се обиждайте. — Тя го изгледа от глава до пети. — Повечето полицаи могат да си го позволят… но мисля, че вие не можете.

— Никога не съм се срамувал от бедността си.

— О, мисля, че лъжете.

Той се изчерви:

— Винаги ли провокирате мъжете?

Наташа не отговори. Той погледна салона под тях. Люис се беше навел над една маса. Фийлд попита:

— Искате ли да танцуваме?

Тя се засмя:

— Не. Не.

— Какво му е смешното?