Том Брадби - Господарят на дъжда

— В родината имах достатъчно приключения.

— Ал Капоне?

Американецът се усмихна по-широко и покрай устата му се образуваха дълбоки бръчки.

— Какво тогава те доведе тук? Искам да кажа…

— Мамка ти, няма ли да се откажеш?

— Любопитен съм.

— Е, ще си останеш с любопитството.

— На колко си години?

— Какво значение има?

— Опитах се да те преценя и искам да знам дали съм познал.

— Колко ми даваш?

— Трийсет и пет.

Капризи се засмя:

— По-добре се откажи от хазарта, Дики, и си гледай полицейската работа, защото според майка ми трябва да съм на двайсет и седем.

— Двайсет и седем?

— Да, ни повече, ни по-малко. Твърде много зло съм видял. — Лицето му изведнъж стана сериозно. — Наричаме ги „конспираторите“.

Фийлд вдигна вежди.

— Каза, че не разбираш, затова ти обяснявам.

Младежът изчака да чуе обяснението, но когато стана ясно, че Капризи няма да продължи, попита:

— Онези, които…

— Принадлежат на Лу. Той печели влияние по всички възможни начини и то се разпространява като тумор. В полицията ги наричаме „конспираторите“.

Фийлд се опита да разтълкува думите на Капризи:

— Кои сте тези „вие“? Кои са другите, които ги наричат конспиратори?

— Маклауд, Чен.

— Само тези?

— Един-двама други. Повечето в отдела са чисти.

— А останалите в управлението са мръсни, така ли?

— Не всички, Фийлд, но повече, отколкото предполагаш.

— Как се получава така?

— Има агент в самата служба. Комисарят е само пионка, вероятно му плащат, за да мълчи.

— Не знаете ли кой ги управлява?

— Не сме сигурни.

— Да не е Грейнджър?

— Той ти е шеф, Фийлд.

— Мисля, че Грейнджър ги ръководи… тези конспиратори. Той урежда всичко…

— Той ти е началник, Фийлд.

— Искам ти да ми кажеш.

— Забелязал ли си как се облича? Миналата година всичко излезе наяве. Имаше акция срещу пушалните на опиум на „Фучоу“. Това никак не хареса на Лу, нито на конспиратори. При всяко нападение използвахме униформени и всеки път, дори да бяхме планирали акцията преди няколко часа, те бяха подготвени. Забелязахме, че след работа следят всички в отдела. Най-често хора на Лу, но винаги знаеха къде отиваме и какво правим. Един ден ни нападнаха съвсем неочаквано. Направиха ни засада на отиване към една пушалня. Двама детективи загинаха и Маклауд нареди тактическо отстъпление, но не се е отказал. Нито аз.

— Тогава ли Слъгър…

Капризи поклати глава:

— Стига толкова.

Фийлд въздъхна:

— Имай ми доверие, така ще е по-лесно и за двама ни.

Колегата му мълча известно време, после каза:

— Имам ти.

— Защо?

— Не знам. Предчувствие.

Фийлд извади цигарите си и му предложи, но той отказа.

— Маклауд мрази Грейнджър.

Капризи не коментира.

— Защото подозира, че е главатар на конспираторите.

— Да, но не само. Маклауд е отгледан от майка си в един от най-жестоките квартали на Глазгоу. Ненавижда безредието, порока и алчността. Баща му е бил женкар и комарджия. Избягал с някаква проститутка и оставил него и майка му в мизерия. Грейнджър е като олицетворение на баща му.

— Маклауд женен ли е?

— Да.

— Да… но?

— Маклауд се ожени за китайка, но Съветът не одобрява. Затова никога не говори за нея и не я показва на никого. Може да ти се струва суров човек, Фийлд, но е верен на хората, които обича.

Фийлд почувства, че се очаква да каже нещо, и измънка:

— Да, ясно.

Отидоха в „Маджестик“. Две възрастни китайки пълзяха на колене и търкаха пода, самотни силуети пред високите огледала в дъното на огромната зала. Минаха през дървена врата в края на коридора и се изкачиха по стръмно и тясно стълбище. Горе имаше малка ложа с празна закачалка.

Портиерът почука на вратата от другата страна на стълбището и отвътре се чу женски глас:

— Влез.

Стаята беше с червени стени, скосен таван и едно-единствено отворено прозорче. Жената седеше зад бюрото си, носеше елегантни черни дрехи и сребърна огърлица. Бялата й коса — дълга като на Наташа — бе вързана на опашка.

— Сигурно идвате за Лена.

— Да, но…

— Очаквах ви.

Тя се обърна и им направи знак да седнат. Дългият нос бе най-забележителната й черта. По стените бяха накачени театрални афиши, главно от Москва и Петербург.

— Явно сте я познавали.

— Горкичката Лена. Да, тя беше едно от момичетата ми.

Капризи извади бележника и молива си.

— Можете ли да ми кажете името си, госпожице…

— Госпожа. Госпожа Орлова. — Тя забеляза изненадата ма полицая и добави: — Не сме роднини.