Том Брадби - Господарят на дъжда

Когато Фийлд и Капризи слизаха от колата пред „Щастливи времена“, няколко слънчеви лъча проникнаха през облачния покров и обагриха в златисто каменната фасада. Сградата имаше широко каменно стълбище с цветни алеи от двете страни. Дърветата бяха отрупани с цветове, земята бе обсипана с розови листчета, събрани от вятъра на по-закътаните места.

В асансьора Капризи се погледна в огледалото и приглади косата си. Бяха само двамата — според американеца Чен се опитваше да установи самоличността на похитителите на портиера.

Наташа Медведева явно ги очакваше, защото беше облечена с дълга пола на цветенца и обикновена бяла блуза и веднага ги пусна да влязат. Тя съсредоточи вниманието си върху Капризи. Изглеждаше променена — не беше толкова устата и наперена.

— Нещо за пиене? — предложи.

— Вода, моля.

Тя се обърна към Фийлд и той поклати глава.

Наташа отиде в кухнята и донесе чаша вода на Капризи.

— Бяхте ли приятелки с Лена Орлова? — попита той.

— Да.

— Колко близки?

— В какъв смисъл?

— И двете сте рускини. Познавахте ли се преди идването ви в Шанхай?

— Учили сме заедно в Казан. Бащите ни бяха приятели.

Капризи извади бележника си и един молив.

— Лена има ли роднини в Шанхай?

— Не, повечето й близки бяха убити.

Тя сведе очи към краката си, обути с изрязани сандали, и ги кръстоса; гладкият й прасец се подаде под полата.

— Да сте видели или чули някой да влиза в апартамента й в нощта на убийството?

— Не бях вкъщи.

— Цяла нощ ли?

— Горе-долу.

— По кое време излязохте?

Тя се замисли:

— Около единайсет.

— И не сте чули никой да се качва с асансьора?

— Не.

— Не се ли отбихте у нея, преди да излезете?

Наташа поклати глава.

— Къде бяхте?

— В „Маджестик“.

— Кога за последно я видяхте жива?

— Следобеда. — Наташа отметна косата си от очите. — Бях на разходка и когато се върнах, Лена се прибираше от пазар. Беше пазарувала на нанкинското шосе.

— Как изглеждаше?

— Нормално.

— Просто нормално?

— Какво очаквате, детективе? Животът й не беше много розов.

Кафявите очи на Наташа гневно проблеснаха.

— Прибрала се е в апартамента си, а вие във вашия и не сте чули нищо, преди да излезете вечерта?

— Да.

— Ами когато се прибирахте през нощта? По кое време беше?

— Между три и четири часа. Не помня точно.

— Сама ли бяхте?

Тя го изгледа подозрително.

— Да.

Фийлд извади цигара и запали. Жената и другият детектив сякаш не го забелязваха.

— Не видяхте ли нещо необичайно? — попита Капризи.

— Бях уморена, господин полицай. Направо си легнах.

— Не видяхте ли някого да влиза или да излиза от апартамента й?

— Не.

— Не чухте ли нещо отвътре?

Тя поклати глава.

— И сутринта отидохте за мляко, така ли?

— Да.

Фийлд наблюдаваше Капризи, който си водеше записки. Моливът бе толкова дебел, че не беше възможно да пише четливо дори да бе свикнал. Капризи пишеше по-грозно от всеки, когото Фийлд познаваше.

Американецът захапа молива като цигара.

— Лена имаше ли постоянен приятел, госпожице Медведева?

Наташа отново сведе очи:

— Виждаше се с едно момче от оркестъра в „Маджестик“, но той не беше…

— Имаше ли други мъже?

— Не знам.

— Правеше ли секс за пари?

— Сестра й е в Харбин — отвърна гневно Наташа и вдигна поглед. — Едва на седемнайсет е. Лена спеше за пари, за да не го прави сестра й.

Настъпи мълчание. След известно време Капризи попита:

— Сестра й… тя ли е единствената оцеляла от семейството?

— Да.

— Колко мъже? Имам предвид Лена беше ли…

— Не. Правеше го, когато искаше.

— С постоянни клиенти?

— Понякога.

— А през последните няколко месеца? Имаше ли някой…

— Не знам. Никога не разговаряхме за това.

— С какво се занимавате, госпожице Медведева?

Последва дълго мълчание.

— Ако мислите, че е очевидно, грешите.

— Пея в „Маджестик“.

— Само това?

Тя не го удостои с отговор.

— Лена също е работила там.

— „Гениално“ разкритие, детективе.

— Значи би трябвало да сте видели, да сте знаели с какви мъже си урежда срещи.

— Тези неща не стават така.

— А как?

— Някои от тези мъже са женени. — Наташа въздъхна. — Едно момиче може да танцува със сто за една вечер, да флиртува с всекиго. Уреждането на срещите, за които намеквате, не става на дансинга на „Маджестик“.

— Как става?

— Лена имаше телефон. Сигурно са й се обаждали.

— Вие обаче не сте видели никого от тези мъже?