Том Брадби - Господарят на дъжда

— Не.

Капризи отново лапна молива.

— Апартаментите ви са собственост на Лу Хуан.

Тя не коментира.

— Защо избрахте да живеете точно тук?

— Плащаме наема на една фирма на „Бъблинг уел“. Не ми е известно дали свързана с Лу.

Наташа не умееше да лъже. Фийлд смяташе, че колегата му е на същото мнение, защото оглеждаше апартамента и явно се чудеше как самотна жена може да си позволи такъв лукс.

— Сигурно знаете какво се случи с портиера.

Тя кимна и отново сведе очи.

— Подозираме хората на Лу.

Фийлд погледна дясната й ръка. Носеше златна гривна.

— Имате ли предположение за причината за тази крайна мярка?

— Казват, че бил комунист.

— Като вас — намеси се Фийлд и посочи снимката на шкафа. — Как дъщерята на един царски офицер се озовава на заседанията на „Нов шанхайски живот“?

— Баща ми е мъртъв.

Фийлд се изчерви.

— Затова вие решихте…

— Не е ваша работа.

— Напротив — бавно изрече Капризи. — Точно негова работа е. Властите в Селището имат много строго отношение към емигрантите, злоупотребяващи с гостоприемството ни, използвайки града като база за разпространение на политически идеи сред китайците. Нали така, господин Фийлд?

— Да.

Американецът отново се обърна към нея:

— Какво получава Сипаничавия Лу в замяна на това, че ви позволява да живеете тук?

— Нали ви казах. Плащам наем.

— Ще проверя.

— Ами, проверете.

— Лена негово момиче ли беше? Имам предвид само негова. Даваше ли я на други?

Тя гневно поклати глава.

— Не я ли даваше като награда за лични услуги?

Тя ги изгледа възмутено:

— Свършихте ли с въпросите?

Капризи помълча, после каза:

— Лена Орлова беше убита. Видели сте тялото. Били сте…

— Приятелки, да, но животът продължава. — Враждебността изчезна от лицето й и Фийлд видя уязвимостта, която бе забелязал предишния ден. — Лена правеше каквото трябва, това е.

Наташа отново сведе очи и косата закри лицето й.

Капризи се изправи, но вместо да си тръгне, отиде при прозореца и се загледа към хиподрума.

— Лена е била наръгана близо двайсет пъти. — Той пъхна ръце в джобовете си и се обърна към нея. — В корема и във вагината. Когато изчистиха кръвта, гледката беше още по-ужасна. — Погледна Фийлд. — Някои рани бяха толкова близо една до друга, че приличаха на дълбоки кратери, стигащи до самите кости.

Жената гледаше втренчено отсрещната стена.

— Лена е била собственост на Лу, госпожице Медведева, както сигурно добре знаете. Можете ли да сте сигурна, че следващата няма да сте вие или друга ваша колежка? При този гняв…

Тя погледна Фийлд. В очите й блестяха сълзи. Може би това трогна Капризи, защото изражението му изведнъж се смекчи. Той извади бележника на Лена Орлова, приближи се до Наташа и й го показа:

— Намерихме това скрито в една книга с кожена подвързия на полицата й.

Тя погледна бележника, бършейки сълзите си. Взе го.

— „Ана Каренина“ — каза тихо.

— Това е списък на кораби, дати на заминаване и дестинации — обясни Капризи. — Един тръгва в края на този месец.

Тя му върна бележника.

— Знаете ли защо Лена е криела това?

— Не.

— Отдолу има забележка, „плащанията във ведомост две“. Какво може да означава?

— Нямам представа.

— Лена споменавала ли ви е за някакви пратки?

— Не.

— Беше ли замесена в дейност, за която може да се отнася това?

— Не знам.

— Никога ли не сте говорили за това?

— Не.

— Какво според вас означава „ведомост две“?

— Нямам представа.

— Предположете.

Тя не отговори.

— Изглежда странно, нали? Такива скрити бележки, споменаващи „плащания“, намекват за някаква престъпна дейност. Сигурно можете да се досетите нещо.

Наташа го погледна в очите:

— Нямам никаква представа за какво говорите.

— Тогава ще си вървим, госпожице Медведева. Разбирам мъката ви, но… с тази професия се занимавам от доста време и чувствам, че знаете повече, отколкото казвате.

Когато излязоха навън, Фийлд едва не се задави от застоялия, вонящ на сяра въздух. Вятърът бе променил посоката си и носеше задушливи изпарения от фабриките на другия бряг на реката. Двамата с Капризи веднага се качиха в колата и вдигнаха стъклата на прозорците. Капризи извади кърпичката и я притисна върху устата си.

— Този град е помийна яма — измърмори. — Защо не кажеш на вуйчо си?

— Какво?

Капризи въздъхна:

— Това не може да се нарече демокрация, нали? Малка група мъже, собственици на големите фирми, управляват Съвета начело с вуйчо ти. Нищо чудно, че въздухът е отровен. Отровен от пари, пари и пак пари.