Том Брадби - Господарят на дъжда

— С какво се занимаваше Лена тук?

— Искате ли чай… кафе?

Двамата детективи отказаха. Госпожа Орлова не бързаше, явно не обичаше да я пришпорват.

— Лена беше… Как да кажа… — Замисли се за най-подходящите думи. — Лена беше мечтателка. Мечтаеше за бягство, за ново начало. Ню Йорк, Париж, Лондон, Рим. За нов живот, по-добър от този, който водеше тук.

— Проституираше ли?

Домакинята сбърчи нос, но не изрази изненада или отвращение.

— Беше танцьорка, господин полицай. Не знам какви уговорки е имала извън тези стени.

— Знаете обаче, че е имала уговорки.

— Момичетата са различни. Едни го правят, други — не.

— От парите ли зависи?

— От характера. Положението на всички момичета е тежко, иначе нямаше да са тук.

В тона й не звучеше неодобрение към момичетата, които решаваха да припечелват извън ангажиментите си към „Маджестик“.

— Лена обаче беше от онези, които правят странични уговорки, така ли?

— Предполагам, че да.

— Защо? Нейното положение…

— Струва ми се, че издържаше сестра си… но както споменах, всяко момиче само избира съдбата си. Животът е по-лесен, ако се огънеш.

Думите й не допаднаха на Фийлд.

— С кого се срещаше Лена? — попита Капризи.

— Не знам точно, но…

— Живеела е…

— Чакайте, ще стигнем и до това. — Жената изгледа укорително американеца и продължи: — Преди около три месеца се премести в нов апартамент на улица „Фучоу“.

— Собственост на Лу Хуан.

— Да.

— Значи е била негово момиче.

— Да. И не. Лу Хуан има много момичета, но не съм сигурна, че ги използва за едно и също нещо.

— Искате да кажете, че не спи с всички?

Тя поклати глава:

— Не съм сигурна, но ми се струва, че Лена не беше негово момиче в този смисъл. Не му беше наложница. Не се съмнявам, че той я е издържал и я е използвал, но не знам с каква цел.

Капризи налапа молива си и започна да го смуче.

— Лу има мрежа от информатори — отбеляза Фийлд, като предположи, че жената намеква за това.

Тя премести поглед към него:

— Да.

— Лена му е давала информация за болшевики като Бородин, така ли?

— Да.

— Комунистите не я ли подозираха заради миналото й?

— В Шанхай никой не е вързан за миналото си, детективе.

Капризи извади бележника на Лена и обясни:

— Кораби, дати и дестинации.

Тя погледна бележника и му го върна:

— Не ми говори нищо.

— Опиум, може би.

— Не — отсече тя.

Капризи прибра бележника.

— Значи, ако е била момиче на Лу, Лена не е могла да спи с други мъже.

— Освен ако той не я накара.

— Освен ако не я заеме на някого.

— Да.

— Правил ли го е?

— Не знам.

Капризи се облегна в креслото си. Фийлд подозираше, че жената знае повече, отколкото казва. Американецът неуверено започна:

— Тя… в смисъл… как беше… настроението й… след като се премести в апартамента на Лу? Преди три месеца ли казахте, че било?

— Не съм я виждала толкова щастлива. Още идваше и танцуваше, но се беше променила.

— Отношенията й с Лу или с човека, на когото я е заел, това ли беше причината за радостта й?

— Не съм сигурна, но предполагам, че да. Започна по-често да говори за бягство, с по-голяма увереност… сякаш вече го е планирала. Сигурно си е мислела, че е намерила път към ново начало… или каквото е търсила. Едно от последните неща, които ми сподели онзи ден, бе, че е писала на сестра си да дойде в Шанхай.

— Какво може да означава това?

— Тя не искаше сестра й да разбира за живота й тук. Сигурно е планирала двете да заминат.

— Имаше ли близки приятели, някое момче може би? Извън деловите си отношения?

— Да, Сергей.

— Сергей ли?

— Свири в оркестъра.

Капризи погледна бележника си.

— Той не възразяваше ли срещу заниманията на Лена?

— Отнасяше се с разбиране.

— Разбирането не означава приемане — отбеляза американецът. — Не са много мъжете, които биха търпели любимите им да правят секс за пари.

— Не съм убедена, че връзката им беше от такова естество. Бяха по-скоро… просто приятели. — Госпожа Орлова скръсти ръце в скута си. — Във всеки случай, ако го подозирате, не си губете времето. Онази нощ беше тук през цялото време.

— От кога до кога?

— От около седем вечерта до шест сутринта.

— През цялото време на сцената?

— Да, или седнал на масичката за оркестъра.

— Къде можем да го намерим?

Жената се обърна към бюрото си, разрови документите отгоре и взе малък бележник. Отвори го, сложи си очила, написа на едно листче името и адреса и го подаде на Фийлд.