Том Брадби - Господарят на дъжда

— Сергей Станиславович. Живее в Малката Русия, на улица „Жофр“.

Младежът си помисли, че може би е по-възрастна, отколкото я беше преценил в началото.

— Късмет, господа.

Те станаха. Капризи й благодари и двамата с Фийлд слязоха в салона. Изведнъж Фийлд смотолеви, че е забравил нещо, и изтича нагоре, преди американецът да го попита какво.

Жената не беше помръднала от мястото си и не изглеждаше изненадана, че го вижда.

— Наташа Медведева — попита малко задъхано той. — Били са приятелки. Какво е нейното положение?

Орлова го изгледа, сякаш се досещаше за целите и подбудите му, макар че самият той не ги разбираше много добре.

— Положението ли?

— Да, тя живее срещу Лена… апартаментът й също е собственост на…

— Нейното положение е най… От всички момичета тук тя е в най-тежко положение.

В тона на домакинята се долавяше съчувствие, но и леко предупреждение.

Фийлд чу, че Капризи го вика.

— В какъв смисъл тежко?

— Приятелят ви, ви вика.

Младият мъж се показа на балкончето и обясни:

— Бях си изпуснал писалката.

По изражението на Капризи личеше, че не му вярва.

Когато се качиха в колата, Фийлд каза:

— Значи Лу е заел Лена на някого. Този човек я е убил и Лу е заличил следите.

Капризи се взираше в бележките си.

— Прибързани заключения, Фийлд. Да не изключваме възможността Лу или някой от хората му да я е убил.

— Марецки твърди, че убийството е на сексуална основа, мотивирано от дълбоко вкоренен гняв.

— Ако Лу прикрива някого, сигурно има дяволски основателна причина.

— Дали да не отидем да го разпитаме още сега?

— Не може. Маклауд още преговаря с французите. Ще си имаме сериозни неприятности, ако отидем при Лу в Концесията, без да поискаме разрешение по каналния ред. Митницата. — Капризи потупа облегалката на шофьора; обърна се към Фийлд: — Искам да видя и този Сергей.

На Фийлд му се гадеше от сутринта. Смъкна стъклото на прозореца и вдиша дълбоко, но въздухът бе тежък и вонеше.

Излязоха на „Бънд“ и Фийлд загледа сампаните, джонките и параходите, сновящи в мътните води. Спомни си възбудата си при първото излизане на булеварда — огромните сгради над морето от разноцветни платна.

Един кораб, приближаващ се към брега, изсвири силно и изпусна облак дим в небето.

— Трябва да говорим с Бородин — отбеляза младият мъж.

— Да.

Пред Митницата гъмжеше от народ, море от бели сламени и тъмни филцови шапки. Един презокеански кораб току-що бе пристигнал от Европа или от Америка. Пътниците бяха на групички на кея, разхлаждаха се с ветрила и бранеха багажа си от прекалено настойчивите хамали. Царяха хаос и шум и Фийлд леко се усмихна на забързаните, възбудени посрещачи и напрегнатите лица на пристигащите.

По земята се въргаляха гнили плодове и зеленчуци. Той се сблъска с една американка, която се хвърли в обятията на някакъв мъж, крещейки:

— Антъни!

Капризи го преведе през главния портал и по дългото желязно външно стълбище. На горната площадка стоеше дребен китаец с дълга плитка, висяща над зеленото му копринено сако. Той изобщо не им обърна внимание.

Влязоха в дървена сграда, която изглеждаше, сякаш няма да издържи дори лек бриз, камо ли мусонна буря. Двама китайци с дълги ризи разпалено спореха с едър европеец, седнал зад бюро. Той им махна повелително и сложи край на спора. След кратко колебание те се обърнаха и излязоха с безизразни лица.

— Полиция — обяви Капризи.

Изражението на шишкото се смекчи. Той вдигна бяла кърпа от бюрото и избърса лицето си. Явно много се потеше, също като Фийлд.

— Инспектор Дженкинс — представи се дебелакът и се ръкува с тях.

Въведе ги в задушен кабинет, където електрически настолен вентилатор повдигаше купчина листа, затиснати със стъклена тежест. Носеше мръсна бежова униформа с памучни къси панталони и кожен кобур на колана.

— Разследваме убийството на една рускиня — заяви Капризи и му подаде бележника на Лена.

— Рускиня значи — измърмори Дженкинс, сякаш убийството на такава жена бе най-естественото нещо на света.

Седна и заразглежда списъка, като от време на време прелистваше някоя страница.

— Този бележник бе намерен скрит в апартамента на момичето — обясни детективът. — Не можем да разтълкуваме значението на списъка.

Дженкинс се изправи с пухтене, отиде при един шкаф и го отвори. Вътре имаше четири-пет делови книги. Той взе най-горната и я стовари на бюрото си, при което се вдигна облак прах.