Том Брадби - Господарят на дъжда

— Добре.

Американецът се изправи и погледна през прозореца към виещия се над покривите дим.

— Ако имаш нужда от мен, ще ме намериш тук.

Фийлд извади цигарите си и му предложи, но той поклати глава.

— Какво намекваше Прокопиев за този Слъгър? — попита младежът.

— Няма значение.

— Добре. — Фийлд се отдръпна. — Значи… ще дойда след час.

Тръгна нагоре по стълбите.

— Дик. Къде си се научил да се биеш така?

— От баща ми.

— Благодаря.

— Трудно е — започна Фийлд, — когато човек не знае…

— Нищо не разбираш, нали?

— Какво да разбирам?

Капризи го изгледа удивено:

— Май наистина не знаеш.

— Какво да знам?

— Ще ти кажа, когато му дойде времето, Фийлд.

Американецът му махна и се отдалечи с усмивка.

Фийлд не искаше да се връща в отдела и да търпи враждебността на Прокопиев и гнева на Грейнджър, затова се качи на шестия етаж. Тук беше тъмно. В дъното на коридора имаше синя врата с малко матово прозорче. Той почука и влезе. Хвърли цигарата си на пода и я смачка, усети топлината й през обувката.

Марецки седеше зад бюрото си. Беше с гръб към вратата, четеше вестник и краката му висяха във въздуха.

— Знаех си, че си тук — каза Фийлд.

Марецки нищо не отвърна.

Стаичката беше малка и бюрото заемаше по-голямата й част. Зад Марецки имаше етажерка с вестници, а черната дъска отсреща бе покрита с изрезки. Всичките се отнасяха до Лу Хуан.

— След като си тръгна, стана сбиване.

— Соренсън е звяр — измърмори руснакът, без да вдига очи от вестника.

Фийлд се облегна на стената и кръстоса крака. По средата на дъската срещу него имаше изрезка от статия със снимка на усмихнатия Лу и заглавие: „Още едно щедро дарение за сиропиталището «Сестри на милосърдието»“.

Марецки се обърна и изгледа младежа над очилата си. Проследи погледа му към изрезката на стената.

— Понякога предпочита по-малки.

Фийлд го погледна неразбиращо.

— Единайсет-дванайсетгодишни.

— От сиропиталището ли?

— Откъдето намери нещо, което да му допадне, и от всеки, готов да продава, което означава мнозинството от жителите на града.

— Даренията са за покупка?

— О, не знам дали му се отплащат за всяко дарение, но е хубава ирония, не мислиш ли?

— Не.

— Обикновено имам работа в Архива.

— Знам.

— Тогава би ли ми телефонирал предварително, когато искаш да ме видиш?

— Трябваше да се скрия някъде, докато напрежението в отдела поспадне.

— Тук не е зала за отдих.

— Кой е Слъгър?

Марецки се намръщи:

— Слъгър ли?

— Прокопиев ядоса Капризи, като спомена някой си Слъгър.

— Слъгър Дейвис. Алан Дейвис. Един лондонски детектив. Партньорът на Капризи до началото на тази година.

— Какво стана с него?

Марецки отново се зачете във вестника.

— Питай Капризи.

— Не ми казва.

— Тогава и аз няма да ти кажа.

— Мисля, че трябва да знам, щом работя с него.

— Само ти си мислиш така.

— Какво значи това?

Руснакът се намръщи:

— Какво искаш, Фийлд?

— Може ли да запаля цигара?

— Не, не може.

Фийлд скръсти ръце.

— Защо си тръгна от брифинга?

— Ти нямаш ли си работа?

— Знаеш, че работя по случая „Орлова“.

— Случаят „Орлова“. — Марецки вдигна вежди. — Ясно. Значи вече е случай, не просто случка.

— Какво искаш да кажеш?

— Една разглезена рускиня. Курва, която си е падала по по-странните удоволствия. На кого му пука? — Той изгледа гневно младежа. — Откъде е този интерес, Фийлд?

— Това е убийство.

— На руска проститутка.

— И какво? Това променя ли нещо?

Марецки се подвоуми, после попита:

— Това философски въпрос ли е, или практически.

— Просто си върша работа.

— О, това ли било? Колко глупаво от моя страна да не се досетя! — Той отново се обърна към бюрото си. — Тук работим при известни ограничения, Фийлд, и ако още не си, скоро ще го разбереш.

— Говориш от свое име.

— Да. Виждам, че си умен и амбициозен младеж, но скоро ще ти подрежат крилцата, затова не си давай много зор.

Фийлд се опита да прикрие объркването си.

— Разкажи ми за този случай, Марецки.

— Досети се сам, нали си детектив.

— Значи Лу може да прави каквото си иска, така ли?

Марецки отново се обърна към него:

— Моля те, остави ме. Имам работа.

— Разкажи ми за него.

— Ти наистина не разбираш, нали?

— Не бъди толкова надменен с мен.

— Да не бъда надменен? Добре, извинявай, просто не съм свикнал с идеалисти. Или по-скоро с наивници. Ти изглеждаш… енергичен младеж, но знаеш ли какво ще стане, ако продължиш да упорстваш в това разследване? Ще стигнеш донякъде и оттам нататък няма да можеш да продължиш. Ако си прекалено близо до истината, ще стане много опасно за теб. Колкото до улики, забрави. Свидетелите ще откажат да говорят, а ако има някой толкова глупав, бързо ще бъде отстранен. — Завъртя очи. — Тази жена е собственост на Лу. Дали я е убил лично, или е пратил друг, няма никакво значение.