Том Брадби - Господарят на дъжда

— И вие не сте много порядъчна дама.

Тя всмукна от цигарата, изпусна дима от ъгълчето на устата си, пресече коридора и се облегна на срещуположната стена. Фийлд хвърли цигарата си през прозореца.

— Видях, че дойдохте с Чарлс Люис. Приятели ли сте?

— Почти не го познавам.

— Тогава сигурно…

— С Лена Орлова сте танцували тук — прекъсна я той неочаквано гневно. — Били сте приятелки.

— Е, и…

— Тази сутрин ми наговорихте куп лъжи.

— Това обижда ли ви?

— Подсъдимо е.

— Заплашвате ли ме?

— Можете да ни се присмивате, колкото си искате, но вие сте уязвима тук, госпожице Медведева, независимо с колко хора като Люис и Лу спите.

Тя го изгледа втренчено.

— За такава ли ме мислите? Проститутка?

Беше се обидила. Фийлд съжали, че е толкова пиян.

— Извинявайте, ако съм ви обидил. Този град е твърде странен за мен.

— Може би вие сте този, който трябва да внимава.

— Били сте добри приятелки с Орлова.

— Да.

Тя също хвърли цигарата си през прозореца.

— Тогава защо ме излъгахте?

— Защото не исках да отговарям на въпросите ви.

— Защо отидохте в апартамента й?

Тя въздъхна:

— За мляко.

— Но…

— Влязох, защото нямаше навик да оставя отворено. Това бе единствената лъжа. Лена беше рускиня.

— Като вас.

— Да.

— Значи няма значение.

Тя го изгледа, приближи се и бутна ревера му с пръст.

— Купете си нов костюм, с този ще заврите. Лятото тепърва започва.

Люис се появи във фоайето и спря.

— Беседвате ли си? Не е достатъчно богат за теб, мила. — Хвана я за ръката. — Хайде, танцува ми се.

Фийлд си тръгна с рикша и се прибра в скромната си стая в общежитието на улица „Картър“. Портиерът спеше. Коридорът на последния етаж беше пуст. Вратата на Прокопиев бе затворена.

Фийлд безшумно затвори своята, съблече смокинга и включи вентилатора. Стаята беше тясна. Жълтата боя по стената се белеше на люспи от влагата. Имаше прозорче, но се беше научил никога да не го отваря през лятото заради комарите.

Седна зад бюрото си, остави кобура върху колосания бял чаршаф встрани и отвори дневника си. Стана, отиде при закачалката и взе писалката на баща си от сакото. Под датата написа: „Запознах се с едно момиче — с една жена — и не спирам да си блъскам ума дали е пропаднала или порядъчна. Не знам защо, но ми се струва страшно важно.“

Остана втренчен в страницата — това беше първото, което записваше от седмици — после се събу, съблече се и си легна. Пресегна се да загаси лампата и бутна „Великия Гетсби“; бе купил книгата предната седмица. Не си направи труда да стане и да я вдигне. Нямаше пердета и уличните фенери хвърляха светлини и сенки върху стените и тавана.

Фийлд затвори очи. Представи си как Наташа му прави същото като китайката в публичния дом, как стиска гъстата й коса. Сърцето му се разтуптя, главата му запулсира и тялото му се обля в пот.

— Допускаме, че очистиха портиера, защото е видял убиеца — каза Капризи и огледа оперативната зала на Криминалния отдел. — Чен обиколи апартаментите в блока и околните сгради и всички твърдят, че не са видели никого да влиза или да излиза. Убиецът обаче е дошъл по някое време вечерта.

Нямаше още девет часът, но пред кабинета на Маклауд вече чакаха няколко души и Фийлд се радваше, че е подранил.

— Къде се намесва Лу? — попита Маклауд.

— Той е собственик на апартаментите — обясни Капризи. — Подозираме, че неговите хора са отговорни за отвличането на портиера.

— Кой твърди, че са те?

— Чен.

Всички погледнаха китаеца.

— Добре — продължи Маклауд, — но защо му е да убива момичето?

— Апартаментът е негов, момичето е негово. Направил го е за удоволствие — отвърна Капризи.

— Не е ли по-разумно първо да я откара във Френската концесия?

— Може би си е изпуснал нервите, макар Марецки да твърди, че убийството е извършено хладнокръвно. — Капризи вдигна рамене. — Може би Лу вече е толкова самоуверен, че си въобразява, че ще му се размине.

Маклауд кимна.

— Трябва да поискаме от френските власти разрешение да го разпитаме официално.

— Да.

Маклауд говореше с решителен тон, но нервно подръпваше верижката на врата си. Често поглеждаше Фийлд (на младежа му се струваше, че всички го гледат подозрително — още му нямаха доверие).

— Значи мислите, че може да е бил самият Лу? — продължи началникът.

— Възможно е — отвърна Капризи, — но дори да не е, със сигурност знае кой е убиецът и го закриля. Затова се отърваха от портиера. Това без съмнение беше чистка. Нямаме оръжие на убийството и отпечатъците по белезниците са заличени.