Том Брадби - Господарят на дъжда

— Как ти се струва Шанхай? — попита го тя, когато келнерът се отдалечи.

— Горещ.

— Хвана ли си вече момиче?

— Пенелъпи!

— Какво?

— Не притеснявай момчето. Познавате се едва от пет минути.

— Сигурна съм, че вече е забърсал нещо. Навярно някое рускинче. Те се харчат евтино. Чувам, че оправдавали цената си, за разлика от нас останалите.

Келнерът донесе сребърен поднос с напитките и две купички с фъстъци. Остави ги на масата, поклони се вдървено и се оттегли.

— Хайде, Ричард — така ли да те наричаме?

— Повечето хора ми казват Фийлд.

— Не можем да те наричаме така! Прекалено е безлично.

— Неоправдано официално — вметна Люис.

— Ричард — отсече Джефри.

— Добре, Ричард. Сигурно имаш момиче. Хубав младеж като теб не може да няма.

Пенелъпи се наведе напред и едната презрамка на черната й рокля падна, показа се малката й стегната гърда и зърното, едва видимо на слабата светлина. Тя проследи погледа на Фийлд, но не направи опит да прикрие голотата си.

— Откакто съм пристигнал, съм в постоянно напрежение.

— Обучаваш ли се?

— Да.

— На стрелба?

— Да, и на много други неща.

— Какъв храбрец. Майка ти ни беше писала, че се биеш. Нали така, Джефри?

— Ричард е професионален боксьор.

— Пишеше, че си луда глава.

— Пенелъпи — отново я предупреди Джефри.

— Не, искам да внеса малко напрежение в разговора.

— По-добре внимавай — обади се Люис.

— Научи ли китайски? — осведоми се Пенелъпи.

— Не мога да твърдя, че го владея перфектно.

— Аз не знам нито думичка. Джефри и Чарли, разбира се, го говорят добре.

— Невежеството е привилегия на „тайтайките“ — отбеляза Люис.

Фийлд се намръщи.

— Синоним на „тайпан“ — обясни Джефри, — но по-общ израз, означаващ „чужденка“.

— Значи не си опитал екзотичните сладости на града? — настоя Пенелъпи.

Вдигна вежди, но не вдигна презрамката си.

— Пенелъпи, остави момчето на мира — усмихна се мрачно Джефри и се облегна назад, за да изпъне протезата си.

— Не, въпросът е сериозен — намеси се Люис. — Всеки мъж, независимо от общественото му положение, трябва да се забавлява.

— И всяка жена — допълни Пенелъпи; отпи от коктейла си, жълт и с половинка ягода на ръба на чашата. — Съветвам те да пробваш някоя рускиня. — Отново се приведе напред. — Те са толкова красиви и страстни, не мислиш ли, Ричард? — Докосна крака му и деколтето й се смъкна още. — О, извинявай, ако те карам да се чувстваш неудобно. — Облегна се назад и извади цигара от сребърната табакера на масичката. — Всеобщото мнение е, че Шанхай е декадентски град, затова се стараем да създаваме впечатление за разврат. Ти обаче си твърде невинен, за да те притесняваме с такива шеги. Освен това си роднина.

Фийлд бе изпил джина си на един дъх и вече усещаше ефекта.

— Още едно, Ричард? — предложи му Джефри.

Той поклати глава.

Вуйчо му загаси цигарата си в сребърния пепелник и обяви:

— Мисля, че е време за вечеря.

Пенелъпи неочаквано хвана Фийлд под ръка и го заведе при плъзгащата се остъклена врата на терасата, като леко се притискаше до него. Долови парижкия й парфюм.

— Как е майка ти, Ричард?

— Добре.

— Непрекъснато казвам на Джефри да й прати малко пари.

— Тя няма да приеме.

— Моите съболезнования за баща ти.

Фийлд се опитваше да не я гледа, но сега се обърна и се изчерви. Кафявите й очи бяха нежни, лицето й — сериозно, само ъгълчетата на устните й потрепваха леко.

Влязоха в огромната трапезария. По стените висяха големи огледала и картини с английски пейзажи.

Нямаше много посетители и един келнер ги настани на маса до прозореца. Изгледът бе към верандата, от която идваха, и моравата отзад.

Когато келнерът дръпна стола му, младежът се загледа в огромния полилей и се запита дали не трябва да предложи сам да плати вечерята си. Предполагаше, че ще е израз на лошо възпитание, но не искаше да гледат на него като на поредния беден роднина, стремящ се да извлече изгода от по-заможните в рода.

Джефри поръча бутилка шампанско и взе нова цигара. Предложи на останалите и всички запалиха.

Фийлд никога не беше опитвал шампанско и винаги се бе чудил какъв вкус има. Толкова му хареса, че го изпи почти на един дъх.

— И така, кого подозирате? — попита Джефри, когато келнерът остави полупразната бутилка в сребърната кофичка до него и се оттегли.

— За убийството ли? — осведоми се племенникът, който вече се чувстваше доста замаян.

— Да.