Том Брадби - Господарят на дъжда

Под мрачното надвиснало небе, вещаещо началото на мусонните дъждове, се кръстосваха хиляди телеграфни жици. Усети първите капки на лицето си. Замисли се дали не би трябвало да изпита носталгия, обаче Йоркшир не му липсваше.

Спря пред белия портик на високата червена тухлена сграда, където се помещаваше Американският клуб, и запали цигара. Погледна знамето на покрива. Намираше се срещу Общинския съвет и се почуди дали Джефри също ще дойде пеша. Дори не си спомняше как изглежда вуйчо му. Даде си сметка, че е нервен, и си спомни как Едит го бе обвинявала, че „почита като герой един човек, който не е направил нищо за тях“.

Слезе на улицата и изчака един трамвай да мине. После пресече и излезе на „Бънд“. Тук вятърът беше силен — шапката на един китаец хвръкна и човекът се затича да я гони. Фийлд спря и се загледа в лъскавите буици и олдсмобили, които минаваха покрай него. Сред тях бавно се движеше черен шевролет с едри телохранители — бивши белогвардейци — застанали на стъпалата и небрежно преметнали автомати през гърдите си.

Шанхайският клуб на „Бънд“ номер 2 бе красива каменна постройка в класически стил с червен навес с железни рамки над входа и колонада от нинпойски гранит, увенчана с италиански кубета. Улицата тук беше по-безлюдна от обикновено; група шофьори чакаха край лъскавите си черни коли, пушеха и разговаряха. Рикшите стояха на двайсетина метра встрани, за да не досаждат на гостите.

В Хуанпу плаваха две драконски ладии, теглени от брега; бордовете и носовете им бяха украсени с пъстри копринени флагчета и хартиени фенери. Фийлд пресече улицата между паркираните коли и тръгна към паметника на загиналите — бронзова статуя на ангел върху каменна колона. Няколко деца играеха наоколо, докато родителите им гледаха корабчетата.

Младият мъж отново погледна часовника си. Не искаше нито много да подрани, нито да закъснее. Изчака няколко минути. По реката се спускаше кораб, теглещ три шлепа, и бързо изпревари един претоварен сампан, който едва успя да се махне от пътя му. И двата плавателни съда отиваха към дървения кей наблизо.

Фийлд се надвеси над стеничката покрай улицата и се загледа в мътната вода. Изведнъж лампите по брега светнаха. Тук бяха електрически.

Той се обърна, за да се наслади на величествения „Бънд“. Приличаше на „Странд“ или който и да е друг лондонски булевард. Всяка сграда бе като отражение на европейската и американската мощ. Фийлд отново пресече улицата и изкачи няколкото стъпала при входа. Остъклената врата на горната площадка се отвори, преди да посегне към дръжката.

— Добър вечер, господине — поздрави портиерът и се поклони ниско между статуите на древногръцки богини, охраняващи входа.

Говореше с изразен руски акцент и носеше ярка синьо-златиста униформа. Зад него започваше широко мраморно стълбище към първия етаж.

— Имам среща с Джефри Доналдсън.

Портиерът посочи към фоайето:

— Господин Доналдсън още не е дошъл, но ако желаете да изчакате…

Фийлд прекоси фоайето с колони и под от черен и бял мрамор. Тази натруфеност красноречиво показваше твърдото убеждение на европейците, че присъствието им тук ще е вечно. Той погледна гипсовите орнаменти на тавана и огромния полилей, висящ на дебела верига, достатъчно здрава, за да издържи корабна котва. На горния етаж над фоайето имаше тераса и на стената зад нея висяха картини със сцени от шанхайския живот — лов в околностите на града, мъже в бара на клуба и панорама от „Бънд“. Фийлд отиде в дъното на фоайето до остъклен шкаф, пълен със сребърни трофеи. Зад него имаше табло с последните новини от „Ройтерс“. Прочете за продължаващите безредици в Равалпинди и отново се почувства късметлия, че не е избрал да постъпи в индийската полиция.

Обърна се и видя висок, симпатичен мъж, който се приближаваше с накуцване към него.

— Ричард.

Младежът се опита да избърше дланта си от потта, преди да извади ръката от джоба си и да се здрависа с вуйчо си.

— Извинявай за закъснението — каза Джефри.

— Аз подраних.

— Видя ли драконските ладии?

— Да, отдалече.

— Трябва да ги видиш по-отблизо. Великолепни са.

Изведнъж Фийлд се смути, защото не се сещаше какво да каже.

— Колко често ги пускат?

— Веднъж годишно. В почит на един герой. Легендата гласи, че един княз изгонил способния си и верен министър и той скочил в една река в Хунан, защото не могъл да преживее унижението. Приятелите му се събрали на брега и започнали да хвърлят ориз във водата, та духът му да не гладува. Оттогава в деня на смъртта му по реката пускат ладии, за да търсят трупа му. — Джефри се усмихна. — Хайде, да вървим.