Том Брадби - Господарят на дъжда

Оставиха Краус и Марецки в моргата — и двамата бяха в известен смисъл създания на мрака, размишляваше Фийлд.

Качиха се в асансьора и Капризи дръпна металната решетка с безсилна ярост.

— Извинявам се за невежеството си, но всички ли танцьорки тук проституират? — попита Фийлд.

— Иди в някой бар и провери.

Американецът натисна копчетата за третия и четвъртия етаж. Облегна се на стената и изражението му се смекчи, придоби по-малко враждебен вид.

— Виж — продължи, — говори се, че средно на седмица по една рускиня се самоубива. Когато дойдат тук, те нямат нищо. Представи си да си израснал в огромна къща, с много слуги и с убеждението, че целият свят се върти около теб, и изведнъж… — Щракна с пръсти. — Всичко изчезва. Следват месеци, да не кажа години, изпълнени с ужас, докато бягаш през една огромна страна. После се озоваваш тук без пукната пара, без родители, които да те издържат. Как ще храниш братята и сестрите си? Как ще оцелееш? Ако не работиш нищо, ще останеш на улицата и ще умреш от глад.

Асансьорът сякаш едва се движеше, Фийлд се замисли за голямата къща, където бе израснала майка му, и срама след фалита на баща му.

— Някои преподават английски, музика, френски, руски. Много обикалят по кабаретата и си търсят кавалери за по долар на танц. Дали прекрачват границата? Може би. Зависи от настроението, от човека, от парите.

Спряха на третия етаж. Капризи затисна вратата с крак.

— Това са те. Французите ги наричат „лез антреньоз“ . Момичета за забавление. Красиви тъжни жени, изпаднали в мизерия, която не са очаквали и може би няма да преживеят.

Капризи изгледа младия си колега.

— Опитай с някоя, Фийлд, и ще намразиш себе си.

След тези думи слезе и се отдалечи.

Фийлд запъна вратата с крак.

— Не знаех, че си женен.

Американецът спря и се обърна:

— Защо реши така?

— Видях снимката… помислих си…

— Не си навирай носа в чужди работи, Фийлд. Предупредих те.

— Защо трябваше Чен да те обуздава?

— Казах ти да не любопитстваш.

Двамата останаха втренчени един в друг.

— Какво искаш от мен? — попита Фийлд.

— Да вършиш онова, за което са те пратили. Води си записки. Докладвай на Грейнджър.

— Изпратен съм, за да помагам.

Американецът мрачно се усмихна:

— Кажи на Грейнджър, че си помогнал.

— Ами Лена Орлова?

— Какво за нея?

— Не трябва ли да разберем къде е работила, как е живяла, с кого е поддържала връзки, дали някой е видял убиеца?

— Това е моя работа.

— Не трябва ли да изоставим враждите между отделите в този случай?

— Питай Грейнджър.

По челото на Фийлд отново бе избила пот.

— Нямаш ми доверие, нали?

— Да.

— Защо?

— Нямам доверие на никого от бандата на Грейнджър.

— Това е глупаво. Нали сме колеги.

— Така ли мислиш? В такъв случай ти желая късмет, Дики.

— Не се дръж толкова надменно.

— От какъв зор?

— Може да съм новак, но не съм глупак.

— Ще го приема на честна дума, Дики.

Фийлд погледна Капризи в очите и се помъчи да прочете мислите му. Изведнъж осъзна, че за всички в този град той е чужденец и винаги ще остане такъв.

— Добре, Фийлд. Добре. Имам малко работа, но след два часа можеш да дойдеш и ще продължим този разговор.

Младият мъж смутено погледна часовника си.

— Да нямаш ангажимент? Важна среща в шанхайския клуб?

— Той ми е вуйчо.

Капризи понечи да коментира, но се разколеба и каза:

— Добре, утре сутрин. В девет часа, ако не ти е рано. Ще поговорим преди инструктажа в десет.

— Ами Лу?

Американецът се усмихна:

— По-полека, полярна мечко. Както казах, тук е Шанхай. Бързай бавно.

Когато Фийлд почука на вратата на шефа си, Грейнджър говореше по телефона, но извика:

— Влез.

Младежът застана смутено пред него и се постара да си придаде вид, че не подслушва. Инспекторът се уговаряше със съпругата си да отидат на кино. Предложи й да гледат „Паднали жени“ и се усмихна на Фийлд.

Кабинетът беше малък. Зад стола на началника имаше етажерка с книги с кожени подвързии. Видя и черно-бяла снимка на привлекателна тъмнокоса жена.

— Довиждане, любов моя — завърши Грейнджър и затвори телефона.

Извади цигара от сребърната си табакера и кибрит от джоба на сакото си. Посочи едно кожено кресло в ъгъла:

— Седни.

— Не искам да ви притеснявам, сър. Само ако може да взема досието на Лу Хуан.

Инспекторът се намръщи:

— Защо го искаш от мен?

— Казаха ми, че е при вас.