Том Брадби - Господарят на дъжда

Фийлд се покашля:

— Донесох документите за случая „Орлова“.

— Руската курва ли? — попита другият мъж с британски акцент.

— Да.

— Хубаво. Сложи ги в кошницата при вратата.

Фийлд остави документите и попита:

— Има ли вече резултати?

Служителят вдигна глава и го погледна над очилата си. Носът му беше дълъг, а от ноздрите му стърчаха дебели косми. Зъбите на мъжа бяха развалени.

— Приличам ли ти на магьосник?

— Не.

Служителят го изгледа изпитателно:

— Нов ли си?

— Да.

— Откъде си?

— От Йоркшир.

— Нямаш късмет. Ще съм готов най-малко след два дни.

— Два дни?

— Най-малко. — Мъжът с бялата престилка посочи папките зад гърба си. — Да виждаш други тук? — Измърмори нещо под нос и добави: — Снели сте няколко различни набора отпечатъци, затова ще ми трябва повече време.

— Открихте ли отпечатъците на Лу?

— Сипаничавия ли?

— Да.

— Сигурно ще те разочаровам, но изобщо не съм се занимавал с отпечатъците от случая „Орлова“. И редът им няма да дойде скоро.

— Това е убийство.

— Кажи ми нещо, което не знам.

Фийлд погледна снимките на отпечатъци в папката. Служителят търсеше съвпадение между тях и едно листче на бюрото.

— Между другото, казвам се Фийлд. Вие ли сте Елис?

— Да.

— Когато стигнете до случая „Орлова“, може ли да потърсим съвпадение между отпечатъците на Лу и намерените и спалнята? Така ще се улесни…

— Фийлд. Да си ме виждал наскоро в Специалния?

— Не.

— Добре, когато се появя и започна да те уча как да си вършиш работата, можеш да дойдеш и да ми помогнеш с моята.

Фийлд се оттегли, безшумно затвори вратата и отиде в Архива, който се намираше от другата страна на коридора. Беше претъпкана, задушна стая без вентилатори и прозорци. Ръководеше се от Дани Блек, първо поколение ирландски емигрант от Ню Йорк, избягал там от гражданската война в родината си, след което по незнайни причини бе попаднал в Шанхай. Фийлд веднага го определи като човек на Грейнджър. Ирландецът работеше заедно с Марецки, чиято остъклена кабинка бе в другия край на помещението. Двамата бяха дебелаци, носеха очила и имаха къдрави коси — приличаха си като близнаци. Помагаше им една рускиня с подобно телосложение, която сортираше досиетата и заместваше двамата мъже, когато отсъстваха. Марецки имаше кабинет и на шестия етаж.

В помещението нямаше никого, затова Фийлд попълни един формуляр. Написа: „Наташа Медведева, блок «Щастливи времена», улица «Фучоу»“.

Поколеба се, после взе друго заявление, написа „Лу Хуан“ и натисна звънчето на бюрото до вратата.

След малко Дани се появи иззад една метална етажерка в другия край на помещението.

— Господин Фийлд — поздрави той. Всички обичаха Дани заради приветливото му лице и държане. — Кой ви трябва?

— Една рускиня.

Дани погледна формулярите. На лицето му се изписа тревога.

— Лу ли?

Фийлд изчака, но като разбра, че другият мъж няма да продължи, отвърна:

— Да, Лу.

— Нямаме криминално досие за него.

Младият детектив се намръщи.

— Само обща информация — добави припряно ирландецът.

— Ще я взема.

Дани се скри зад етажерките и след малко се появи с една много дебела папка и една съвсем тънка.

— Може ли да взема текущото досие на Лу?

— Няма такова.

— Не може да няма.

— Не е при нас.

— Къде е?

— Не знам.

— Нали всички досиета се дават срещу лично подписана молба, а ако се препращат на други лица, архивът се уведомява писмено.

— Да.

— Значи трябва да има информация на кого е дадено досието.

— Не.

— Как…

— Искам да кажа да. При Грейнджър е.

— Добре, тогава ще го взема от него.

— Разбира се.

Дани записа в деловата книга номерата на досиетата и името на Фийлд. Даде на младежа да се подпише и отново се скри зад етажерките.

Фийлд слезе на третия етаж. Капризи бе оставил сакото и кожения си кобур на облегалката на стола си и говореше по телефона. Добре оформената му коса направи впечатление на колегата му. На бюрото имаше отворен портфейл и вътре младежът видя снимка на тъмнокоса млада жена, прегърнала момченце.

Американецът затвори телефона и се обърна. Проследи погледа на Фийлд, грабна портфейла и го прибра в джоба си.

— Идвай, трупът вече е при Краус.

Слязоха в мазето, където беше Отделът по патоанатомия. В помещението имаше една-единствена ярка лампа и миришеше силно на формалин. Краус, с дълга бяла престилка, стоеше до Марецки.