Том Брадби - Господарят на дъжда

Тръгнаха по коридора към остъклена двойна врата, висока близо осем метра и с месингови дръжки с размера на средно големи кучета. Когато се приближиха, вратата се отвори от двама келнери китайци с ослепително бели униформи.

Залата от другата страна бе с размерите на тенис корт, а може би дори и по-голяма, обзаведена с пищни дивани със златиста тапицерия, кожени кресла с високи облегалки, лампи с матови абажури и големи саксии с декоративни растения. Няколко вентилатора на тавана се въртяха в синхрон.

Покрай едната стена на помещението се простираше дълъг Г-образен бар от стар, неполиран махагон.

— Това е най-дългият бар в света — обясни Джефри.

Поведе племенника си към високите прозорци в дъното на залата, от които се откриваше изглед към „Бънд“. Тези места бяха запазени за важни бизнесмени и други членове на шанхайския елит.

— Предлагам да пийнем набързо по нещо и да отидем при Пенелъпи в Спортния клуб. Бил ли си там?

Фийлд поклати глава.

— Тук идвал ли си?

— Не.

На младия човек му хрумна, че за Джефри би било много лесно да го унижи. Достатъчно бе да вдигне вежди, за да му напомни (както много роднини в родината) за мизерното му положение. Чичо му обаче се държеше с него като с равен. Беше точно такъв, какъвто си го спомняше от последната им среща преди десет години.

— Два пъти джин с тоник — поръча Джефри на келнера и се облегна на бара. — Как е майка ти? Тя ми писа, че са те разпределили тук.

— Добре е, благодаря. — Фийлд отпи глътка джин. — Съжалявам за… така де, много време е минало, но майка ми каза…

Той посочи дървения крак на чичо си.

— Нямаше как да се избегне. — Джефри мрачно се усмихна. — Майка ти ми липсва. Никога не съм одобрявал мръсните номера на тези глупави роднини. Съжалявам, че не бях там. — По лицето му се четеше съчувствие на човек, който много е страдал. — Разбира се, съжалявам за баща ти. Майка ти… справя ли се? Финансово имам предвид.

Младежът не знаеше какво да отговори — или какво майка му би искала да каже.

— Не се притеснявай. — Джефри го потупа по рамото. — Ще се опитам да й помогна.

Извади пакет цигари, предложи му и младежът прие. Чичо му продължи:

— Така и не успях да се наканя, пък и… трудно ми е да й пиша за това, но последната версия беше самоубийство, нали?

— Да.

Фийлд дръпна от цигарата.

— Сигурно заради бизнеса, заради фалита, а?

— Предполагам.

— Ти ли го откри?

— Да.

— Моите съболезнования. Може би не е уместно да засягам тази тема.

— Не, наистина…

Джефри сведе поглед към ръцете си.

— Баща ти беше добър човек. Твърде строг предполагам, но дълбоко в сърцето си беше добър.

Фийлд си даде сметка, че се очаква да реагира по някакъв начин, и вдигна рамене.

— Извинявай, не е моя работа.

— Това засяга цялото семейство.

— Когато късметът ти изневери, всичко може да се обърне срещу теб. Такъв е животът, Ричард, въртележката на съдбата. Според мен те се обичаха, каквото и да ти е говорила баба ти, и при по-добри обстоятелства нещата можеха да се развият съвсем другояче.

— Ние обаче трябва да се съобразяваме със сегашните обстоятелства.

Джефри се смути:

— Знам, че беше строг с теб. Поне така се говореше. Сигурен съм обаче, че не е било от липса на бащина привързаност.

Фийлд се изчерви.

— О, извинявай, наистина. Не е моя работа. Просто… толкова съм изгубил връзка. Това е проблемът, когато човек отиде на другия край на света. Трудно е да компенсираме разстоянието, което ни разделя. — Изкашля се и добави: — Писмото на майка ти беше малко странно, така да се каже.

Младият мъж се намръщи.

— Пише, че се притеснявала да се възползва от положението ни и… нали се сещаш, споменавам го само защото са пълни глупости. Роднини сме, затова, разбира се, ще ти помагаме както можем.

— Уверявам те…

— Стига глупости, човече. — В очите на чичо му пролича решителност. — Намираш се на хиляди километри от дома в този странен град. За нас е огромно удоволствие да ти помагаме… споменавам го само защото малко ме притеснява. Никога не съм отдавал значение на този така наречен социално неравностоен брак — баща ти беше прекрасен човек. Просто съм загрижен, че може да не ме е разбрала правилно.

— Не се тревожи. Приема го нормално.

Джефри го потупа по рамото.

— Пишеше също, че искали да те направят мисионер.

Фийлд се усмихна:

— Странно ли ти се струва?

— Слава богу, че те уредихме тук.

В бара влезе мъж с бял ленен костюм и се насочи към тях. Вървеше енергично като човек в добра физическа форма.