Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

Хермана не беше красавица като останалите германки: повечето й съплеменнички бяха високи, но все пак добре сложени, с дълги крака, стегнати гърди, руси коси и сини очи. Ако не бяха големите им устни и малките им прави нослета, човек би могъл да ги определи, общо взето, като хубави жени. Докато Хермана беше доста по-ниска дори от римлянина Сула (който сред сънародниците си би минал за среден на ръст — метър и седемдесет и два; пример за висок римлянин беше Гай Марий със своите метър и осемдесет и два), при това възпълничка. Косата й беше гъста и дълга, но цветът й беше сивкав, „миши“, както се изразяват много хора; очите й бяха също сиви, в тон с косата. Иначе си личеше, че е германка: чертите на лицето й бяха остри и насечени, носът й беше къс, тънък и остър. Беше на тридесет години и още не беше родила дете. Ако мъжът й не беше вожд, или пък ако беше по-самолюбив, Хермана отдавна щеше да е пропъдена от племето и обречена на гладна смърт.

Това, което я превръщаше в обект на желанията на двама вождове един след друг, не можеше да се види от всеки; то проличаваше, щом човек я опознаеше. Първият й съпруг я бе наричал „различна“ и „интересна“, но с ограниченото си мислене не можеше да я определи по-точно. Сула гледаше на новата си съпруга като на родена аристократка, на дама, която едновременно знае как да се дистанцира от околните и как да събужда желание у мъжа.

Двамата се разбираха във всичко, защото Хермана беше достатъчно интелигентна, за да не бъде придирчива, достатъчно мъдра, за да не се пречка на съпруга си, достатъчно страстна, за да изпитва сладост от любовта; варварската й природа не й пречеше да бъде добра компания, а пък силата и работливостта й я правеха ценен спътник на човек, който си има и други задължения, освен домашните. Хермана винаги знаеше как да се грижи за добитъка си, как да впряга воловете в колата, как да дои кравите, кога да ги чифтосва с биковете, как да ги лекува, ако нещо им се случи. Каруцата й беше поддържана и човек винаги можеше да разчита, че няма да изпадне в беда по пътя. Стопанката й не пропускаше да закърпи покривалото, ако се прокъсаше, да намаже с животинска мас дървените части, за да не изсъхват и да не се пропукват, да смаже осите на колелата — за целта използваше своеобразна смазка от масло и животински фъшкии, да провери дали спиците стоят здраво в леглата си. Грънците биваха редовно измивани, провизиите бяха подредени далеч от влагата и от погледите на крадците; дрехите се кърпеха редовно и се простираха на проветриво, за да не мухлясват; ножовете бяха винаги остро наточени, дреболийките никога не се прибираха на място, където да не могат да се намерят. Изобщо Хермана беше всичко онова, което Юлила никога нямаше да бъде. Това, което й липсваше, беше римската кръв.

Когато германката откри, че е забременяла, а тя зачена от първия път, и двамата със Сула бяха много радостни. Всъщност Хермана си имаше и особена причина да тържествува: с децата, които щеше да роди, щеше посвоему да си отмъсти на всички в племето, които не бяха престанали да я смятат чужда и нежелана: вината за дотогавашната й стерилност щеше да падне изцяло върху предния й мъж — покойния вожд. Още една причина останалите жени да я мразят, тъй както я бяха мразили винаги. Не че им беше по силите да й сторят нещо, защото напролет, когато кимврите потегляха на север към земите на атуатуците, Сула вече беше избран за племенен вожд. Не може да не се отрече, че Хермана бе извадила голям късмет с мъж като него.

А през секстилис, след едно трудно, но все пак благополучно раждане, Хермана дари съпруга си с две момчета — близначета; и двете едри, здрави и червенокоси. Сула кръсти едното Херман, а другото Корнел. Това беше най-доброто, което успя да измисли, след като дълго време се беше чудил как да остави на синовете си поне някакъв белег на какъв славен римски род са издънка те. Да ги кръсти Корнелии все пак щеше да се стори съмнително на германите. „Корнел“ беше най-добре.

Децата бяха еднояйчни близнаци: толкова си приличаха, че човек едва ги различаваше, дори родителите им ги бъркаха; плачеха малко, затова пък обичаха да пълзят и да си пъхат носовете навсякъде. Сред германите рядко се раждаха близнаци, затова на двете момчета се гледаше като на щастливо знамение; таткото Сула беше избран за тан на няколко малки племена. Като следствие от това той се озова и на големия съвет, който Бойорикс свика, щом кимврите се установиха заедно с останалите преселници в земите на — атуатуците и царят им спомогна за премахването на противоречията между домакини и гости.