Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

Разбира се, Сула отдавна знаеше, че му е време да си ходи, но отлагаше заминаването си за след големия съвет. При това го бавеше мисъл, на която сам се чудеше как тъй се е оказал способен да отдава внимание. Сула не преставаше да се пита какво ще стане с Хермана и синовете му, след като изчезне. На мъжете в племето той имаше донякъде доверие, но вече се беше убедил, че всички жени мислят само злото на чужденката — късметлийка. А в едно общество, където матриархатът още не е напълно отживял, навярно жените щяха да решават съдбата на изоставената Хермана. В мига, в който мъжът й изчезнеше, тя щеше да бъде пребита до смърт, дори синовете й да бъдеха пощадени.

Вече беше септември и трябваше да се бърза. Но Сула взе решение, което можеше да навреди както на него самия, така и на римските интереси. Макар че не можеше да си позволи нито ден загубен, той твърдо се зарече, преди да се върне в лагера на Марий, да отведе Хермана при родното й племе в Германия. А това означаваше, че трябва да й се разкрие кой е всъщност. Жена му се оказа не толкова учудена, колкото щастлива да научи, че Сула е римлянин. Очите й все търсеха децата, сякаш майката изведнъж се изпълваше с благоговение пред тях — чедата на един полубог. Когато Сула й заяви, че ще трябва да я напусне завинаги, в погледа й не се прочете тъга, а само благодарност, щом се разбра, че съпругът й ще я отведе обратно при германските марси с надеждата, че те като уседнали хора не само ще я пощадят, но и ще се грижат за нея и децата.

В началото на октомври, една вечер, скоро след падането на мрака семейството напусна огромния керван на германите. Нарочно бяха избрали да наредят каруцата си на място, откъдето биха могли да се измъкнат заедно с добитъка незабелязани от хората в племето. Когато слънцето изгря, те още си пробиваха път сред тежки волски коли, но вече наоколо бяха непознати, които не им обръщаха внимание, а два дни по-късно четиримата бяха извън пределите на огромния лагер.

Разстоянието от земите на атуатуците до тези на марсите беше не повече от сто и петдесет километра, а и теренът беше равен, но Галия и Германия са разделени от най-голямата река в Западна Европа — Рен. Все някак Сула трябваше да прехвърли каруцата на жена си на другия бряг, както и да закриля семейството си от разбойници. И за двете той имаше един-единствен лек — да разчита на помощта на Фортуна, която едва ли щеше да го забрави точно в този миг. И тя не го изостави…

Когато бегълците достигнаха бреговете на Рен, мястото се оказа пълно с народ и никой не обърна внимание на някакъв си самотен германец с жена и две червенокоси момчета — близнаци. Имаше дори една ладия, която редовно преминаваше от единия бряг на другия и беше достатъчно голяма, за да побере цяла каруца. Цената беше гърне скъпоценна пшеница; лятото се беше оказало сравнително сухо, водите на реката бяха спокойни и за още три гърнета пшеница Сула успя да прекара на западния бряг и добитъка на Хермана.

Веднъж стъпили на германска земя, бегълците можеха да се движат по-бързо, защото покрай долното течение на Рен горите бяха малко и лесно проходими. Тук-там край пътя се виждаха парчета земя, на които смелчаци бяха засели житни култури — повече за фураж за добитъка, отколкото за храна за хората. На третата седмица от октомври Сула намери поселени ята на марсите, а сред тях и това на Херманиното родно племе. Оставяйки жена си на грижата на съплеменниците й, той дори сключи с тях мирен договор от името на римския Сенат и народ.

Но когато дойде мигът на раздялата, и мъж, и жена се обляха в сълзи. Оказваше се, че са държали повече един на друг, отколкото някога са предполагали. Понесла на ръце близнаците, Хермана изпрати Сула далеч от селото, докъдето можеше да върви в крак с коня му. Той се изгуби зад хоризонта, а тя продължаваше да плаче от мъка и да търси с поглед фигурата му в далечината. Сула също не можеше да спре сълзите си; от тях чак нищо не виждаше и се оставяше на коня си да го води.

Съплеменниците на Хермана му бяха дали добър кон, тъй че още в края на същия ден Сула успя да го размени за друг, също добър — и така прехвърляйки се от кон на кон, той измина за дванадесет дни цялото разстояние, разделящо изворите на река Амизия, където живееха марсите, от лагера на Марий в близост до Гланум. През цялото време следваше плътно течението на Рен, после на Мозела, Арар и Родан, без нито веднъж да се отклони встрани или да потърси по-удобен път.

Беше го налегнала такава мъка, че почти не забелязваше през какви страни минава и що за хора среща. Само веднъж се удиви на самия себе си колко чисто и убедително говори езика на друидите и си помисли с гордост: „Ето ме, че говоря перфектно няколко германски диалекта и езика на галите карнути, аз Луций Корнелий Сула, римският сенатор!“