Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

Между двете жени се разрази свада, толкова жестока, че чак децата се разреваха, а робите избягаха в другия край на къщата. Сула се затвори в таблиния и почна да ругае наред всички жени, за които се сетеше. По думите, които достигаха до него, лесно можеше да отгатне, че подобни спорове се водят от дълго време между майка и дъщеря и че става дума за все едно и също: за децата. Марция, която можеше да вика достатъчно силно, за да я чуят чак в храма на Великата богиня, повтаряше за хиляден път, че дечурлигата са напълно пренебрегвани от майка си. Юлила пищеше насреща й явно с надеждата да научат за неволите й чак в Големия цирк, че Марция умишлено откраднала любовта на децата й, така че на нея какво й оставало.

Сражението между двете продължи много по-дълго, отколкото човек би предположил, че ще трае един толкова уморителен спор — още едно свидетелство, че темата е била разработвана дълго време и от двете страни, щом се сещаха какви аргументи да предложат и щом ги повтаряха кажи-речи наизуст. В крайна сметка спорът завърши в атрия, точно пред кабинета на Сула, със заявлението на Марция, че ще вземе децата и гледачката им на дълга разходка, че не знаела кога ще се приберат, но най-добре би било дотогава Юлила да е изтрезняла.

Сула беше притиснал с ръце ушите си, за да не слуша как децата му си късат гърлата да реват и да пищят с надеждата, че майка им и баба им ще им обърнат внимание и ще сложат край на пререканията. Опитваше се да ги гледа само тях и постоянно си повтаряше, че и двете го изпълват с истинско щастие. След като толкова време бе стоял далеч от тях, таткото не можеше да се нарадва на дъщеря си и сина си. Корнелия Сула вече беше навършила пет годинки, а малкият Луций Сула — четири. И двамата бяха вече достатъчно големи, за да мислят и да страдат заради свадите между родителите им; Сула добре си спомняше своето детство и болките, които беше познавал като малък. Ако се опитваше да се оправдае пред близнаците си, че ги е изоставил сами с майка им в Германия, повтаряше си, че те са още само на няколко месеца и никога няма да си спомнят за баща си. Когато се беше сбогувал с тях, двете бебета още се лигавеха и личицата им трудно се различаваха. Но с римските му деца беше по-трудно; те вече се бяха превърнали в мислещи хора и животът им не беше никак лек. Сула дълбоко ги съжаляваше. И ги обичаше, по начин, който нямаше нищо общо с чувствата му към всеки друг мъж или жена.

Вратата на кабинета му се отвори с трясък и вътре нахълта Юлила: дрехите й висяха на парцали по тялото й, тя безпомощно размахваше юмруци, а лицето й беше поморавяло от ярост и от изпитото вино.

— Чу ли? — попита тя.

Сула остави перото на писалището и отвърна с уморен глас:

— Как да не ви чуя? Цял Палатин ви чу.

— Тази дърта вещица! Тази съсухрена старица, която само си пъха носа навсякъде! Да обвини мен, че съм пренебрегвала децата си?

„Да бъде или не? — питаше се той. — Защо изобщо да се занимавам повече с нея? Защо да не извадя кутийката с белия прашец, който бях взел навремето от Пиза, да й го изсипя във виното, пък да я гледам как зъбите й изпопадат един по един, а циците й се надуват като парцалени топки и избухват? Защо да не потърся някой дъб и да набера шепа безобидни гъби — отровителки, та да я накарам кръв да й капе отвсякъде? Защо не я целуна, щом толкова държи, и не й извия вратлето, тъй както го извих навремето на Клитумна? Колко души вече съм убивал със собствените си ръце: с меч, с кама, със стрела, с отрова, с камъни, с брадва, със сопа, с камшик, с голи ръце? Защо и тя да не си го получи като всички останали?“ Разбира се, отговорът беше прост. Юлила беше тази, която го научи да мечтае, Юлила му беше донесла късмета. При това беше римска патрицианка, плът от плътта му и кръв от кръвта му. По-скоро би убил Хермана, отколкото нея.

Думите поне нямаше как да убият тази наперена римска госпожа, затова само на тях можеше да разчита той за в бъдеще.

— Ти наистина пренебрегваш децата си. Та нали затова поканих майка ти да живее при нас?

На Юлила дъхът й изведнъж секна, тя чак се задави от възмущение и посегна с ръце към врата си, сякаш нечии невидими ръце я душаха.

— Как, как смееш! Никога не съм пренебрегвала децата си, никога!

— Глупости! И пукната пара не даваш за тях — възрази й той със същия спокоен, но отегчен тон, с който се обръщаше към всички, откакто кракът му отново беше стъпил в омразната му къща. — Единственото, което значи нещо за теб, Юлила, е виното.