Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

— Какво има?

— Един човек те търси, Луций Корнелий? Ще го приемеш ли?

— Как се казва?

— И аз бих искал да знам, доминус , но той не ми съобщи името си — отговори сухо икономът. — Нареди ми да ти предам следното: „Сцилакс ти праща много здраве.“

Както петното, което дъхът оставя върху огледалото, се изпарява за миг, така и Сула забрави грижите си и светна; по лицето му се изписа радостна усмивка. Беше някой от старата банда! Някой мим, комедиен актьор, когото бе познавал навремето. Прекрасно! Разбира се, че този мухльо, икономът, когото Юлила беше купила кой знае откъде, нямаше да знае нищо за старите познайници на господаря си.

— Ами добре, покани го да влезе!

Щеше да го познае винаги, навсякъде… И все пак колко се беше променил! Беше го оставил момче, а сега пред него стоеше мъж.

— Метробий — възкликна Сула и стана на крака, като веднага хвърли поглед към вратата, за да се увери, че е затворена. Прозорците бяха отворени, но това нямаше значение: в къщата му се следваше едно желязно правило: никой от прислугата не трябва да стои в перистила — там, откъдето може да наблюдава господаря си през колонадата.

„Трябва да е на двадесет и две“ — рече си Сула. Метробий беше израснал висок и трудно щеше да го вземеш за грък. Някога дългите му черни къдрици сега бяха подрязани, както приляга на един мъж, а пък белите му, гладки като на бебе бузи се синееха от редовното бръснене на избуялата брада. В профил Метробий все още приличаше на Праксителов Аполон, излъчващ същото странно спокойствие, както мраморните статуи на ваятеля, оцветени от приятеля му Никий, за да изглеждат като живи. И Метробий беше като статуя — вярно, слязла от пиедестала си, но все пак вглъбена в себе си, криеща дълбоко тайната на съвършенството си, извора на нескончаемата си енергия.

Но колкото и да криеше емоциите си, при вида на любимия му Сула Метробий не можа да се сдържи: двамата се изгледаха с преливаща от душите им любов и протегнаха един на друг ръце, за да се прегърнат.

Сълзи бяха бликнали в очите на Сула, устата му трепереше от вълнение. Докато заобикаляше писалището си, се удари в ръба, но дори не усети болка. Прегърна Метробий, облегна глава върху рамото му и чак в този миг си каза, че наистина се е завърнал у дома. Двамата се целунаха блажено както навремето, щастливи, че сърцата им не са престанали да бият в един и същи ритъм; дори след толкова години раздяла не им трябваха думи, за да се уверят, че все още представляват едно цяло, че могат да бъдат такива, каквито Бог ги е създал, без да се прикриват.

— Моето момче, моето хубаво момче! — промълви Сула и заплака от щастие, мислейки си, че някои неща дори животът е безсилен да промени.

Юлила беше застанала пред отворения прозорец на таблиния и наблюдаваше как мъжът й посреща с разтворени обятия непознатия, как го прегръща, как го целува, как му шепне думи на любов и нежност. После как двамата се насочиха към кушетката, за да се отдадат на милувки, които след толкова години познанство бяха нещо съвсем естествено — като да си кажат „добър ден“. Нямаше нужда някой да й казва, че тъкмо на тази скрита допреди интимна връзка се дължи пренебрежението на мъжа й към нея, че без да знае за нея, тя се беше пропила заради нея, че за да си отмъсти, беше се отнасяла коравосърдечно със собствените си деца. Защото те си оставаха децата на Сула.

Преди още двамата любовници да са свалили дрехите си, Юлила вече се беше обърнала на другата страна и с гордо вдигната глава и засъхнали сълзи се насочи право към спалното помещение, което споделяха двамата с Луций Корнелий. Стаичката беше с двоен покрив, като пространството над леглото се използваше вместо килер и в него и двамата съпрузи оставяха дрехите си. Откакто Сула се беше върнал от Галия, мястото се беше натъпкало с дрехи и човек трудно можеше да намери това, което търси. Най-много се пречкаше парадната униформа на Сула, поставена на специална закачалка във формата на буквата „Т“, до нея на отделна поставка стоеше шлемът, а на гвоздей, забит точно под самия таван, висеше прибран в ножицата си мечът с дръжка от слонова кост във формата на орлова глава.

Да се свали мечът беше лесно. По-трудно се оказа да се откачи от колана и да се извади от ножницата. След известни мъки Юлила измъкна острието и едва не извика от болка, когато то разряза отворената й длан чак до костта. Тя се изненада, че в подобен момент може да изпитва болка, но след секунда забрави и болката, и изненадата и без никакво колебание грабна меча за дръжката му от слонова кост, насочи го към себе си и с все сила се блъсна в стената.