Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

Сетне се строполи на земята, обляна в кръв, с дръжката на меча, стърчаща от корема й. Сърцето й биеше по-силно от всякога, дробовете й отчаяно се опитваха да поемат въздух. Пулсът й отекваше в ушите. В този предсмъртен миг си представи как тези удари са стъпките на някое невидимо същество, дошло да й отнеме живота, както някой похотливец би посегнал на целомъдрието й. Но тя тъй и тъй умираше, какво я беше грижа? Чак след минута-две усети колко болезнена е предсмъртната агония и тялото й се обгърна с хлад. Но все пак Юлила беше дъщеря на един Юлий Цезар и нито за миг не помисли да извика за помощ. Нито съжаляваше за отчаяната си постъпка. Дори в тази минута не мислеше за децата си, дори не се сещаше за тях; казваше си само каква глупачка си е останала цял живот, след като е обичала човек, който предпочита мъже.

Това беше достатъчна причина да сложи край на живота си. Юлила не можеше да продължи да живее, когато от всички страни я чакаха насмешки, подигравки, подли намеци от страна на щастливките, който са се задомили с мъже, които да обичат жените. С изтичането на кръвта й мислите в главата й започнаха да забавят своя бесен ход, душата й се успокояваше, още малко и щеше да изпадне в блажена летаргия. Колко беше прекрасно, че най-сетне ще престане да го обича! Никакви тревоги повече, никакви терзания, никакви унижения, никакво вино… Тя го беше помолила да й покаже как да спре да го обича и той наистина й беше показал. Все пак нейният скъп Сула още веднъж се беше показал великодушен. Чак миг, преди съзнанието й да изключи съвсем, Юлила си спомни за децата, които оставяше без майка. Ако не в друго, споменът за нея щеше да живее в тях. Затова тя се потопи в сладките води на океана Смърт, желаейки от все сърце на децата си много щастие и дълъг живот.

Сула се настани зад писалището и се обърна към Метробий:

— Има вино, ще ми налееш ли?

Щом лицето му възвърнеше естественото си изражение, мъжът насреща му отново заприличваше на някогашното момче! И приятелят му нямаше как да не си спомни за готовността да се раздели с всякакъв лукс и лек живот, само и само да живее заедно със своя любим Сула.

Метробий поднесе усмихнат виното на Сула и седна на стола за клиентите.

— Знам какво ще ми кажеш, Луций Корнелий. Подобни сладости не бива да ни станат навик.

— Така е. Но има и други неща — отпи от чашата си Сула, сетне изгледа с известна строгост Метробий. — Не е възможно, скъпо момче. Може би само понякога, когато нуждата, мъката или каквото и да било друго станат твърде нетърпими. Винаги съм бил на косъм от всичко онова, което бих желал да бъда или да притежавам. Ти си лукс, който не мога да си позволя. Ако бяхме в Гърция, щеше да е друго. Но не сме. Тук е Рим. Ако поне можех да се нарека Пръв сред римляните, но ще има да чакам. Сега Пръв сред римляните е Гай Марий.

Метробий изкриви лице в нещастна физиономия.

— Разбирам.

— Още ли си в театъра?

— Разбира се. Да играя на сцената е единственото, което мога в живота. Освен това да отдадем дължимото на Сцилакс, той беше добър учител. Навремето, когато бяха малък, не му мислех много и животът си течеше безгрижно. Сега обаче, когато пораснах и няма как да се правя на Купидон, открих, че истинското ми призвание е не в комедията, а в трагедията. Затова вместо Аристофан и Плавт играя Есхил и Акции. И не се оплаквам.

Сула вдигна рамене.

— Е, ако не друго, поне мога да те гледам, без да се страхувам, че с нещо ще се издам. Имаш ли гражданство?

— Уви, не.

— Ще видя какво мога да направя за теб — въздъхна той и остави чашата на писалището. Сетне скръсти ръце като някой банкер. — Нека се виждаме, но по възможност рядко и никога повече тук. Жена ми е доста луда и не мога да й имам доверие за нищо.

— Би било чудесно, ако се виждаме от време на време.

— Имаш ли жилище или още се свираш при стария Сцилакс?

Метробий го изгледа недоумяващо.

— Мислех, че си чул! Но пък да, откъде ли, след като от години не живееш в Рим? Сцилакс умря преди шест месеца. Завеща ми всичко, което притежаваше, включително апартамента си.

— Значи ще се срещаме там — стана от мястото си Сула. — Хайде, ще те изпратя. И ще те пиша за свой клиент, така че ако решиш друг път да ме посетиш у дома, да имаш оправдание за пред хората. Всеки път, когато ми се удаде случай да те посетя, ще те известявам предварително.

Когато двамата се разделяха на вратата, в черните очи на Метробий ясно се четеше мислената целувка, която праща на Сула, но нито с жест, нито с дума двамата щяха да подскажат на вратаря или на обикалящия цялата къща иконом, че удивително красивият младеж, който сега си тръгваше, е нещо повече от някой стар познат, сега нов клиент.