Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

Разбира се, старата отвърна, че за пръв път го вижда, че нейният прескъп и любим брат Тиберий никога, ама никога не би си отворил шишенцето с еликсира на живота извън свещените граници на семейството и че следователно цялата история си била чиста глупост. Сетне се залови да налага Еквиций с тояжката си от слонова кост и абанос и изобщо се получи един от най-забележителните мимове в историята на римския театър. Де да беше тук Луций Корнелий Сула, да види какво значи представление!

В края на краищата Ахенобарб Пипина (прякорът ми харесва; при това знаеш ли кой му го измисли — самият Метел Нумидик) трябваше да я отведе насила от рострата, а в това време тълпата се спукваше от смях. Скавър също се смя чак до сълзи, докато Пипина, Прасчо и Прасчо Младши не му заявиха, че подобно държане не е достойно за един сенатор.

Когато най-сетне Луций Еквиций остана сам на рострата, Сатурнин се доближи до него и го попита знае ли коя е била вещицата насреща му. Еквиций отговори, че си нямал и представа, което означава или още веднъж, че лъже, или че се е разсейвал, докато Ахенобарб му я беше представял тъй тържествено. Но Сатурнин му обясни с две-три мили приказки, че непознатата е била леля му Семпрония, сестрата на братя Гракхи. Еквиций се направи на смаян, каза, че никога през живота си не е имал честта да се запознае с леля си Семпрония и че по всяка вероятност Тиберий Гракх едва ли би се хвалил с любовницата и незаконното си дете пред сестра си, още по-малко би й показал любовното си гнезденце в селската си къща.

Тълпата оцени по достойнство логиката му на разсъждение и явно вътрешно всеки си каза, че Луций Еквиций наистина е син на Тиберий Гракх. Докато в Сената — да не говорим за Ахенобарб — всички са бесни. Е, всички, с изключение на Сатурнин, който изглежда доста доволен, на Скавър, който продължава да се подхилква, и на мен. Познай от три пъти аз какво правя?“

Публий Рутилий Руф въздъхна и опъна дясната си ръка, която започваше да се схваща от писането. Чудеше се дали Гай Марий не мислеше по-практично, като толкова открито ненавиждаше писането на писма. Но пък ако за него самия това не беше приятно занимание, тогава по какво щеше да се различава неговият „бюлетин“ от този на Сената?

„И това, скъпи ми Марий, е всичко, което си струва да знаеш. Ако седна и се поразмисля, нищо чудно да се сетя за още някоя любопитна историйка, но току-виж съм заспал с нос в мастилницата, така че няма да се престаравам. Би ми се искало ти да откриеш някой по-добър — сиреч по-римски — начин, да запазиш главното командване, без да се кандидатираш отново за консул. Да си призная, изглежда ми невероятно да спечелиш още едни избори, но с теб знае ли човек? Пази си здравето. Помни, че вече не си младо пиле, а стар петел, така че не се перчи с гребена си и гледай да не си строшиш някой кокал. Ще ти пиша пак веднага щом се случи нещо интересно.“

Гай Марий получи писмото в началото на ноември и тъкмо се беше освободил от работата си за деня, така че да изпита възможно най-голямо удоволствие от прочитането му, когато в главната квартира се появи не друг, а Сула. Личеше си, че се е върнал за постоянно, защото беше махнал дългите си и рунтави мустаци и беше подстригал косата си. Затова и Марий изчака легатът му да се накисне блажено в горещата баня и седна да му чете писмото на Рутилий Руф, щастлив, че се връщат забравени мигове.

Сетне двамата се скриха в кабинета на главнокомандващия, нареждайки да не бъдат безпокоени от никого, дори от Маний Аквилий.

— Я го махни този проклет торк! — не се сдържа Марий, когато приятелят му се облече в римска туника и златното украшение около врата му вече дразнеше окото.

Но Сула се усмихна, поклати отрицателно глава и прокара нежно пръст по драконовите глави, зейнали по краищата на огърлието.

— Не, не мисля, че някога ще го сваля, Гай Марий. Изглежда ти твърде варварско, а?

— Не подхожда на един римлянин? — измърмори Марий.

— Там е работата, че това е моят добър талисман, така че ако го сваля, току-виж и късметът ми ме изоставил — обясни Сула и се изтегна като доволна котка на една от кушетките. — Какво удоволствие да се излегнеш отново като цивилизован човек! Задникът ми стана на дърво от седене все по разни пънове и дъсчени пейки; чак вече се съмнявах дали изобщо е възможно да се яде по друг начин, освен седнал. И колко е приятно човек да бъде отново въздържан ! И гали, и германи са свикнали да прекаляват във всичко. Веднъж ще преядат и ще се напият, та чак ще почнат да повръщат един връз друг, следващия път ще отидат на поход, без дори да се сетят да си вземат храна, и ще изпукат от глад. Но иначе са свирепи хора, Гай Марий! Смели! Казвам ти, ако разбираха поне малко от организация и спазваха някаква самодисциплина, никаква надежда не бихме имали да ги победим.