Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

Баткото съветник скоро щеше да се превърне в истински идол за младите сенатори, защото притежаваше всички качества, които ценяха хора на тяхната възраст — беше дързък, смел, хладнокръвен, образован, остроумен, познавач на модата, познавач на сладостите на живота, имащ голям успех сред жените… И най-вече с огромен опит на военен. Става дума не за друг, а за Луций Корнелий Сула.

Откакто се разбра, че Марий поне за няколко месеца ще остане затворник във вилата си в Кума, Сула си беше казал, че за момента е длъжен да не изпуска от око събитията в Рим. Във всеки случай ролята му на наблюдател не се ограничаваше с тази, която Публий Рутилий Руф бе играл от години. При това вече далеч не се водеше единствено от лоялността си към Марий. След онзи разговор с Аврелия той трябваше да си каже, че наистина перспективите да направи кариера с помощта на Сената са твърде съмнителни. И неговият цвят, както този на Гай Марий, щеше да разцъфти късно. Затова му изглеждаше загубена кауза тепърва да си търси приятелството на старите сенатори. Най-малко на Скавър. Освен това решението му да се отдалечи от корифеите на властта си имаше и своите лични основания. Колкото по-далеч стоеше от Принцепс Сенатус, толкова по-далеч щеше да бъде и от жената на Принцепс Сенатус, която наскоро беше родила малката Аврелия Скавра. Когато се разбра, че Скавър е станал баща на момиченце, Сула изпита истинско удоволствие — старият козел си беше получил заслуженото.

Сула трябваше едновременно да пази престижа на Гай Марий и да си създава свой, затова погледът му логично се насочи към младото поколение, където имаше шансове да се наложи. За свои най-близки цели той си нарочи най-колебливите и слабохарактерни младежи сред сенаторските синчета — трябваше да не са особено интелигентни, лесно да им се влияе, да са възможно по-богати, да произхождат от знатни фамилии, да са достатъчно самонадеяни, за да се поддават на всякакви ласкателства. На първо време трябваше да спечели на своя страна Цепион Младши и Малкия Прасчо. Цепион представляваше интерес с това, че не беше кой знае колко умен и досетлив, но затова пък беше в постоянен контакт с Марк Ливий Друз (него пък Сула дори не смееше да доближи — младежът не беше кой да е), Метел — с това, че имаше много приятели и покровители сред добрите люде и знаеше какво става при тях. Сула нямаше равен на себе си в това да печели сърцата на младите, дори когато въпросът изобщо не опираше до секс. Достатъчно му беше за известно време да се завърти около някого да възхвалява детските му превземки и наперения му характер, но в същото време да намекне с някоя и друга реплика или жест, че младокът има известен шанс да си спечели вниманието му. Пък и в случая далеч не ставаше дума за юноши — някои от сенаторите, с които си имаше работа, бяха едва седем-осем години по-млади от него, от синчетата най-малките също отдавна бяха прехвърлили двадесетте и се считаха за хора с формиран характер, но все пак достатъчно неопитни, за да може Сула да им замае умовете. А за всеки римлянин, който си правеше плановете някой ден да става консул, подобни привърженици в Сената бяха от голямо значение.

За момент обаче най-голямата му тревога представляваше Сатурнин, затова той внимаваше да не го изпуска от очи — още от деня, в който тълпите от бедняци започнаха да се стичат на Форума, за да тормозят всичко живо, облечено в тога. Това, дали лекс Апулея фрументария щеше да бъде приета или не, не беше от голямо значение за Сула — по-важно бе да се направи една малка демонстрация на сила, от която Сатурнин да разбере, че не може да се разпорежда като господар.

Когато около петдесет млади римляни с буйна кръв се събраха в дома на Прасчо Метел вечерта преди Сатурнин да предложи на плебейското събрание своя нов законопроект, Сула само седеше в ъгъла, слушаше какво говорят младоците и се подсмихваше, сякаш цялата история му се струваше по-скоро забавна. Най-накрая Цепион Младши не се стърпя и специално отиде при него да пита как мисли, че ще е най-добре да постъпят.

Онази вечер Сула беше положил големи грижи за външния си вид — гъстите му златисточервени къдрици бяха подстригани във фризурата, която смяташе, че му отива най-много, кожата на лицето му се белееше отдалеч, миглите и веждите му едва-едва се очертаваха на светлия фон (това никой не знаеше, но всеки път той си слагаше по малко стибий , защото иначе изглеждаше, сякаш изобщо няма вежди), а сините му очи гледаха с привичния си леден, котешки поглед.