Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

— Нищо — промърмори Марий и се отпусна отчаян на възглавницата. — Юлия, Юлия, как мога да се възстановя от нещо, което ме прави повече грозен, отколкото болен? А аз трябва да оздравея! Не мога да ги оставя да ме надвият, залогът вече е твърде голям!

— Никой не може да те надвие, Гай Марий — искрено го увери Юлия. — Само смъртта е способна да те победи, но пък и ударът не е сериозен, няма от какво толкова да се страхуваш. Парализата е само частична, може и да се махне. Ако си почиваш повече, не прекаляваш с физическите упражнения, ядеш по-умерено, не пиеш вино и престанеш да се тревожиш какво става в Рим, ще оздравееш много по-бързо.

Пролетта не паднаха никакви дъждове в Сицилия и Сардиния, дори в Римска Африка бяха съвсем редки. А после, тъкмо когато житата започнаха да надигат глави и да се оформят класовете, навсякъде рукнаха пороища: болести и наводнения унищожиха кажи-речи цялата реколта. Само от Африка потеглиха няколко кораба, натоварени със зърно, които стигнаха Остия и Путеоли. Това означаваше, че четвърта година подред Рим беше заплашен от повишаване цените на зърното, а все по-засилващият се недостиг заплашваше дори с глад.

Вторият консул и фламин Марциалис Луций Валерий Флак изведнъж установи, че в големите държавни складове при пристанището под самите скали на Авентина не е останала и крина жито, докато дори частниците прекупвачи по Викус Тускус разполагаха със съвсем ограничени количества. Всеки от търговците на зърно, с които има случай да се разговори Флак, беше на едно и също мнение — малкото останало жито ще бъде продавано за не по-малко от петдесет сестерции модият . Дори сред пролетариите да се намереха семейства, които да си позволят подобна баснословна сума, те щяха да се преброят на пръстите на едната ръка. Разбира се, имаше и други храни, при които изобилието си беше същото, както и преди. С тази разлика, че поради засилващата им се консумация от изгладняващите римляни и техните цени лека-полека се покачваха. Пък и стомахът на един римски гражданин е свикнал на хубав бял хляб и трудно би се задоволил с овесена каша и евтини зеленчуци, които се знаеха като предвестници на глада; силните и здравите щяха да оцелеят, но старците, малките деца и физически слабите скоро щяха да започнат да измират от недохранване.

Октомври месец римската беднотия започна да се вълнува, а по-заможните жители на града — да се тревожат за бъдещето. Защото да се лиши от хляб римският пролетариат беше перспектива, от която нямаше как да не се плашат всички, живеещи в допир с него. Много граждани от третата и четвъртата класа, които самите трудно биха си позволили да заплатят астрономическата цена на житото, започнаха да се въоръжават, за да бранят поопразнения си килер от ръцете на онези, които и килер нямаха.

Луций Валерий Флак свика на специално съвещание двамата куриатни едили, които отговаряха едновременно за закупуването от страна на държавата на евтино зърно и за неговото съхраняване и препредаване на гражданите. Тримата заедно отправиха молба към Сената да отпусне допълнителни суми от хазната, с които да се потърси зърно някъде извън пределите на римските провинции, при това зърно всякакво — просо, ечемик, каквото и да е, само да става на хляб. В Сената обаче още бяха малко онези, които наистина се тревожеха от положението — с годините на спокойствие и изолация от нисшите класи те бяха изгубили представа в каква опасност може да се превърне гладният народ.

За да се влошат съвсем нещата, двамата младежи, които изпълняваха ролята на квестори на хазната, бяха от най-твърдоглавите и най-глухите за чуждите молби римски сенатори, тъй че никой не можеше да се надява те да помислят и за бедните. И двамата, след като се разбра, че са избрани, бяха поискали да изпълняват квесторската си длъжност в границите на Рим, за да могат според собствените им думи да „пресекат всички излишни разходи на хазната“, сиреч да престанат да плащат заплатите на пролетариите легионери, както и да закупуват евтино зърно за римската беднотия. Градски квестор — по-висшият от двамата — беше не друг, а Цепион Младши, син на същия онзи римски консул, който беше задигнал златото на Толоза и беше изгубил армията си при Араузио; другият беше Прасчо Метел Младши, синът на самоизпратилия се в изгнание Метел Нумидик. И двамата имаха да уреждат сметки с Гай Марий.

В практиката на римския Сенат не бе имало случай той да се противопостави решително на политиката на квесторите на хазната. Когато бяха привикани да дадат отчет пред назначените отци за състоянието на държавния бюджет, и Цепион Младши, и Прасчо Младши в един глас заявиха, че в хазната пари за зърно няма. Благодарение на огромните разходи, които били стрували на държавата няколкото години поддържане на бедняшките армии, тя била фалирала. Нито войната срещу Югурта, нито войната срещу германите не били донесли достатъчно плячка, с която да се възстановят финансовите загуби на държавата. Така поне твърдяха двамата квестори. А и трибуните на хазната бяха достатъчно услужливи да извадят на показ деловодните си книги, където си пишеше всичко точно: Рим бил останал без пари. Онези, които нямали достатъчно пари да си купят жито при сегашните цени, били обречени да гладуват. Колкото и ужасно да изглеждало, но такова било действителното положение на нещата.