Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

В началото на ноември в Рим научиха, че държавата няма да осигури жито на ниски цени, защото Сенатът бил отказал да гласува нужните за закупуването му средства. Новината си оставаше във формата на слух и никой думичка не обелваше за унищожената реколта в провинциите, още по-малко за упоритостта на квесторите; за всички беше ясно само едно — евтино жито нямаше да има.

Изведнъж на Форума започнаха да прииждат тълпи, които дотогава не си бяха имали работа там, докато редовните му посетители се изгубиха сред новодошлите и често оставаха на заден план. Ставаше дума все за пролетарии и хора от петата класа и всички до един бяха в мрачно настроение. Стана редовно явление всеки сенатор или изобщо човек в тога да бъде освиркван от множеството, нищо, че Форумът в крайна сметка беше работното място на повечето от знатните римляни. В началото сенаторите не се плашеха ни най-малко от недоволството на тълпата, затова и като се умориха да свиркат, гладниците започнаха да замерват надутите чичковци с всякакви мръсотии — фекалии, животинска тор, речна кал, гнили зеленчуци. Най-накрая Сенатът реши да се отърве от тази напаст по най-лесния възможен начин — просто прекрати заседанията си и остави разни нещастни конници, като банкери, търговци, адвокати и трибуни на хазната, да се изправят сам-самички срещу голямата цапаница, без дори да разчитат на сенаторска подкрепа, стигне ли се до нещо повече.

Понеже не се чувстваше достатъчно силен, за да предприеме някакви инициативи, вторият консул Флак не си мръдваше пръста, докато Цепион Младши и Малкия Прасчо живееха с чувството за добре свършена работа. Това, че няколко хиляди римски бедняци можеха и да не дочакат края на зимата, никак не ги притесняваше — напротив, всеки умрял означаваше едно гладно гърло по-малко.

В тази именно обстановка народният трибун Луций Апулей Сатурнин сметна за нужно да свика плебейското събрание, за да предложи нов законопроект, засягащ снабдяването със зърно. Държавата щяла да бъде задължена незабавно да изкупи абсолютно всички неоползотворени количества пшеница, ечемик и просо в рамките на Италия и Италийска Галия, за да го препродаде на смешно ниската цена от една сестерция модият . Разбира се, човек като Сатурнин нямаше да си губи времето да преценява възможно ли е изобщо пренасянето по море на каквото и да било от Италийска Галия по това време на годината. Още по-малко го вълнуваше фактът, че и на юг от Апенините трудно щеше да се намери някъде неизядена пшеница. Това, което всъщност го интересуваше, бяха настроенията на самата тълпа, която трябваше да го възприеме него като единствения свой спасител.

Понеже Сенатът продължаваше да не се събира на заседания, Сатурнин не срещна почти никаква съпротива срещу новия си проектозакон, още повече че житната криза засягаше абсолютно всеки римлянин, който не можеше да се нарече богат. Всички на Форума бяха съгласни с предложенията на Сатурнин, а освен тях — третата и четвъртата класа, както и много от центуриите във втората. Ноември вече се преполовяваше и се задаваше зимният месец декември, така че цял Рим беше на страната на трибуна.

— Ако народът не може да си позволи жито, ние няма с какво да месим хлябове! — жалваха се мелничарите и хлебарите.

— Ако народът е гладен, той няма да работи добре! — напяваха строителите.

— Ако хората не могат да нахранят децата си, то какво остава за робите? — питаха се освобожденците.

— Ако всички са длъжни да харчат парите си само за храна, те няма да имат с какво да си плащат наемите! — плашеха се наемодателите.

— Ако народът изгладнее дотолкова, че започне да плячкосва магазините и да събаря сергиите, какво ще стане с нас? — не им се мислеше на търговците.

— Ако хората изгладнеят дотолкова, че започнат да нападат насажденията ни, то ние какво ще продаваме? — напомняха за себе си и градинарите.

Защото да измрат от глад няколко хиляди бедняци, не беше проста работа. В момента, в който бедните и онези със средни доходи престанеха да ядат, заетите в стотици занаяти се виждаха обречени на свой ред на финансов крах. С няколко думи — гладът означаваше икономическа катастрофа. Но Сенатът упорито отказваше да се събере, дори и в някой от храмовете, които се намираха на прилично разстояние от станалия опасен Форум. Единствено Сатурнин се правеше, че може да намери решение, а това решение се основаваше на една изключително погрешна идея за действителността. Той нямаше откъде да знае, че и да иска, държавата няма откъде да купи жито за бедните. Самият Сатурнин живееше с мисълта, че жито има навсякъде, на човек му трябва само да се наведе да го прибере от земята. Цялата криза беше скалъпена от злосторници, гонещи собствения си интерес, и естествено тези злосторници трябваше да се търсят сред майсторите на политиката, влезли в тайни връзки с богатите прекупвачи на зърно.