Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

Римските легионери прескочиха дървената ограда на лагера си и покривайки цялата й дължина с един-единствен фланг, поеха надолу по склона, за да посрещнат крещящата тълпа от недисциплинирани варвари. Най-напред римляните прибягнаха до смъртоносните си пила , които свършиха добра работа, сетне извадиха късите си мечове, скриха се зад щитовете си и се гмурнаха в морето на варварите като огромна вилица с безброй зъбци, впиваща се в тялото на неприятеля. Легионерите действаха бързо и методично: почти не останаха живи амброни да се изтеглят обратно до брода и да се спасят живи от клането; по склоновете на хълма бяха останали близо тридесет хиляди тевтонски трупа. Марий не се церемонеше.

Всичко това започна и свърши в рамките на половин час; още един час беше нужен на римляните да свалят всичко по-ценно от мъртвите тела на амброните — мечове, торкове, щитове, гривни, нагръдни плочки, ками, шлемове — и да го хвърлят зад стените на римския лагер, след което да ги накамарят един върху друг, издигайки втори защитен вал точно пред импровизираната си крепост. Следващата вълна от германи трябваше да прескача най-напред труповете на другарите си.

Скоро отсрещният бряг на Арс се изгуби съвсем под копитата на тевтонските коне, докато ездачите им гледаха с недоумение и гняв стената от труповете на амброните и римския лагер горе на хълма. Самите римляни се бяха покатерили върху палисадата и не криеха радостта си: викове, подсвирквания, предизвикателни жестове, мръсни песни. В лагера беше настанала еуфория: за пръв път на една римска армия се удаваше да изтреби толкова много германи.

Разбира се, това си оставаше предварителна схватка и генералното сражение тепърва предстоеше. И вече никой от двете страни на реката не се съмняваше, че моментът на големия сблъсък наближава. За да изпълни замисления план, Марий отдели три хиляди от най-добрите си войници и под командването на Маний Аквилий ги прати надолу по течението, за да пресекат реката далеч от погледите на германите. Там те трябваше да чакат битката да навлезе в разгара си, за да ударят варварите в гръб.

Тази нощ едва ли е имало римски легионер, който да спи спокойно. Всички бяха прекалено радостни от победата и възбудени при мисълта за задаващото се ново стълкновение; на другия ден обаче никой не даваше признаци на умора. Германите обаче не даваха признаци, че искат да нападат. Тъкмо тяхното бездействие най-силно тревожеше Марий, комуто не влизаше в плановете подобно бавене. На него му трябваше категорична победа и той нямаше да пожали средства да я спечели. Обаче тевтоните този път си имаха едно наум и се бяха разположили на огромен лагер по другия бряг на реката; не си бяха правили труда да издигат укрепления — численото им превъзходство ги успокояваше. През целия ден Тевтобод — толкова висок, че краката му почти докосваха земята под галския му кон — и дузина танове с него обикаляха около брода. Изгърбилото се под тежестта на стопанина си животно трябваше поне десетина пъти да мине от центъра на лагера до реката и обратно. На гърдите на тевтонския цар, над златната му нагръдна плочка висяха двете му руси плитки в цвят на лен; на главата му зловещо стърчеше шлемът със златни крила, лъщящи на слънцето. Но дори от разстояние можеше да се прочете угрижеността и нерешителността по гладко избръснатото му лице.

На следващата сутрин по небето не се виждаше никакво облаче; както предните дни, така и сега слънцето напичаше отрано и обещаваше към пладне непоносима жега. От горещината хиляди трупове, нахвърляни пред крепостта, започваха да се разлагат и из въздуха се разнесе убийствено зловоние. Марий се боеше сред армията да не плъзне епидемия, която можеше да нанесе повече поражение, отколкото атаките на неприятеля.

— Няма как — рече той на Квинт Серторий, — ще трябва да рискуваме. Ако те не искат да нападат, ние ще ги предизвикаме на бой, като излезем от лагера уж с цел да ги ударим. Вярно, че така ще изгубим предимството от това да се катерят по нагорнището, но пак ще имаме по-големи шансове за победа. Да не забравяме, че и Маний Аквилий чака на своите позиции. Хайде, нека тръбата засвири, всички да се строят и да чуят какво имам да им казвам.

Това беше общоприета практика — никоя римска армия не влизаше в сериозен бой, преди пълководецът да се е обърнал със слово към войниците си. Първо, така всички запомняха по-добре пълководеца си в бойно снаряжение; второ, това беше идеално средство бойният дух да се повдигне; трето, това беше единствената възможност за самия пълководец да съобщи и на последния легионер по какъв точно начин възнамерява да вземе победата. Всеки добре разбираше, че една битка никога не протича според предварителните планове на едната или другата страна, но все пак обръщението на пълководеца преди войските му да влязат в бой, беше начин те да придобият представа какво точно се очаква от тях и какви цели да гонят, а ако различните легиони и кохорти се откъснеха едни от други, само така отделните офицери и войници щяха да знаят какви решения да взимат на своя глава. Много пъти римската армия е побеждавала именно защото легионерите не са чакали във всеки отделен момент заповед от главнокомандващия или от някой от трибуните, а са знаели сами как да действат.