Арчибалд Кронин - Зелени години

Неочаквано една вечер, почти неохотно, сякаш против волята си, Кейт се спря. Изгледа ме сурово:

— Сега ти трябваше да се занимаваш с есето си!

Преди да успея да отговоря Джеми извади хармониката от устата си и с рязко движение на ръката я изтърси от насъбралата се в нея влага:

— Момчето не върши нищо лошо.

Кейт трябваше да го погледне. И го направи сърдита, сърдита на много неща, сърдита на присъствието му и на това, че той седи там спокойно, а тя стои права и най-много за това, че си е сърдита. Но тя първа сведе поглед. Тишина.

— Хубава вечер — каза Джеми.

— Сигурно ще вали — отвърна Кейт рязко.

— Може би, може би. Има нужда от един хубав дъжд.

Пауза.

— За това ли ме задържате, за да ми говорите за времето? — но не се помръдна от мястото си. Въпреки че грозното й лице беше намръщено, за пръв път забелязах, както стоеше там в мрака, смело сложила крак напред и явно стиснала пръсти в джобовете, сякаш готова за бой, каква елегантна и силна фигура, какъв красив крак и тънък глезен имаше тя. Сигурно и Джеми го забеляза. Разсеяно той изсвири няколко такта от мелодията си и отново тръсна хармониката.

— Просто си мислех, че нощта е хубава за разходка.

— Наистина ли? А, къде, ако мога да запитам?

— Където и да е, все едно.

— Благодаря ви, наистина много ви благодаря — Кейт сухо тръсна глава. — Голяма чест. Но там е работата, че отивам при приятелката си, мис Юинг — и тя пристъпи, готова да тръгне.

— Тъкмо ми е на път — отбеляза Джеми, стана от стената и се изтърси. — Просто ще дойда с вас до тяхната порта.

Съвсем изненадана, Кейт не можа да възрази. Бузите й продължаваха да горят, държанието й говореше, че е възмутена. Но интересно, чувствувах как не й е съвсем неприятно да вървят заедно и те вървяха по паважа на разстояние един от друг. Сгъстяващият се мрак беше милостив към краката на Джеми.

Стоя сам, наслаждавам се на самотата си и дишам още малко чудесен влажен въздух, после, сякаш някой ме гони, изтичвам в къщата и започвам да вадя книгите от закърпената си чанта.

Мърдок, вече прилежно приведен, рядко отгръща страниците, но обилно ги посипва с пърхут. Често се чудя дали той наистина учи: никога, под никакъв предлог не показа ерудиция и един-два пъти видях, че между кориците крие каталог от семена — доказателство за скритата му страст към всичко, свързано с градинарството. През деня непрекъснато скача неспокойно от книгите си, уригва се високо (въпреки че има железен стомах, всички са убедени, че героически понася възпалението на жлъчката), ходи до огледалото да стиска черните точки от брадичката си или до градината и се шляе там като някоя забравена душа. Понякога несъзнателно ми разрешава да надникна в мислите му.

— Знаеш ли, в Холандия отглеждат лалета на цели квадратни мили. Помисли само — цели мили лалета!

А сега в ъгъла зад него, на стола, мълчалив и изопнат, сякаш възседнал кон, седи баща му. С приближаването на изпитите за мястото в пощенската служба следващия месец татко затяга юздите на нещастния младеж, появи се даже и камшик. Не само за бъдещето на Мърдок, но и за престижа на инспектора той трябва да успее. С цялата настойчивост на човек, смазан, необичан от другите, той желае да обяви на кмета, на мистър Маккелър, на шефа си доктор Леърд, медицинския окръжен инспектор, комуто така раболепно завижда, да обяви в същност на целия град: „Синът ми, вторият ми син… е на държавна служба…“

Тихо, за да не обезпокоя Мърдок, слагам книгите си на масата срещу него. Учебниците ми, надписани с тънкия калиграфски почерк на дядо, са обвити в амбалажна хартия и пришити от мама, за да се запазят, „да останат в добър вид“ — всичко в тази къща трябва да се съхранява, никога, никога нищо да не се разсипва. От три месеца съм в по-горен клас. Новият ми учител, мистър Сингър, плешив, бавен и методичен човек е ласкав към мен, насърчава ме. Освободен от тиранията на мистър Далглиш, аз вече не зацапвам тетрадките си, не стоя като идиот, когато ме изпитват, а показвам удивителни способности. В същност в този момент от учебника ми по история изпадна едно картонче, което пазех тайно за мое собствено удовлетворение и това ме накара виновно да се изчервя под погледа на татко. Той вижда, че се изчервявам, вижда картончето и веднага става подозрителен. Прави ми безмълвен жест да му дам изобличителния картон.

Дълга пауза. Татко проучва това картонче, картонче с бележките ми за първата четвърт от учебната година, вписани от ръката на мистър Сингър.