Арчибалд Кронин - Зелени години

Видях раница на гърба му. Орел и Гавин, цял ден на хълма… Сърцето ми подскочи.

— Просто грандиозно! Но първо трябва да занеса тези списания на Анджело.

— На Анджело ли? — повтори той с недоумение.

— На Анджело Антонели — обясних бързо, — нали го знаеш, онова малкото италианче. Често се виждахме с него, докато те нямаше. Разбира се, той е много малък…

Спрях да говоря, смутен от недоверието и обидата в очите му.

— Единствените италианци, които познавам в Ливънфорд, са онези търговци на сладолед. Един от тях даже се мъкнеше из града с латерна и маймунка и просеше.

Ушите ми пламнаха от това осъдително отношение към чичо Вита, Николо и приятелите ми. Гавин добави:

— Да не би да искаш да кажеш, че си се сдружил с някое тяхно келеме.

— Анджело се отнасяше много добре към мен — казах аз със странен глас.

— Анджело ли? — още по-силно засегнат, той презрително се усмихна на името. — Хайде! Да се качваме на зъбера. Там горе ще можем да поговорим кой какво е правил.

Наведох глава, забих упорито поглед в паважа.

— Обещах да ги върна. „Сфиър“, „График“, „Илюстрейтид лондон нюз“. — Устните ми пресъхнаха. Аз бранех списанията с надеждата, че с това ще защитя Антонели. — Тази седмица в тях имаше някои чудесни снимки как от пашкула се излюпва пеперудата Мъртвешка глава. Всяка събота мисис Антонели ги изпраща на свои роднини в Италия. Трябва да сварят пощата. Много мило от страна на Анджело, че ми ги дава първо аз да ги видя.

Гавин пребледня. Гласът му звучеше напрегнато и ревниво.

— Разбира се. Щом предпочиташ новоизлюпените си приятели пред мен… твоя работа. Само че аз се качвам на Дългия зъбер сега. Ако искаш, ела. Ако не искаш — остани си с твоя Анджело.

Почака малко, без да ме погледне, с гордо, студено чело, а устната му потреперваше. Сърцето ми се късаше, исках да му извикам, че бърка, да го помоля да ме разбере. Но чувството за неговата несправедливост ме накара да пребледнея и ме направи упорит като него. Мълчах. Следващия миг той крачеше към Дългия зъбер.

Обхванат от тревога, все още зашеметен от неочакваното скарване, продължих към града. Реших просто да оставя списанията и да си отида. Но когато стигнах Ливънфордския специализиран магазин, намерих Анджело съкрушен от мъка, навярно по-голяма от моята.

— Николо е болен, много болен.

Сред хлипания той ми разказа какво е станало. Клара, проклетата Клара е виновна. Вечер чичо Вита ходел да се моли в „Светите ангели“, понякога с цели часове, и имал навика да оставя Николо на двора, за да може в негово отсъствие да се радва на прохладния въздух в тези задушни нощи. Но винаги оставял прозореца си отворен и ако времето се развали, Николо, който лесно се изкачва по водосточната тръба като по стълба, да може веднага да се прибере в стаята си. Преди две нощи се разразила силна буря и Клара, с мисълта да запази пердетата, бързо затворила всички прозорци на къщата. Чичо Вита бил на църква, магазинът затворен и бедният Николо се озовал цял час под проливния дъжд. Когато в десет и половина Вита се върнал намерил мократа до кости маймунка сгушена в ъгъла на двора.

Последвах Анджело горе. В къщата цареше покруса и суматоха. В кухнята обърканата мисис Антонели изстискваше кърпи в топла вода. Клара лежеше по корем на дивана в гостната. Мистър Антонели стоеше в спалнята на чичо Вита с болка в големите си очи, а чичо Вита по риза, възбуден се трудеше около Николо.

Маймунката лежеше в леглото, не в коша си, а в голямото бяло легло на чичо Вита, точно в средата, подпряна с възглавници, облечена в най-хубавата си вълнена жилетка с мека неаполитанска шапка с вълнен пискюл. Малкото му измъчено лице, открояващо се на фона на огромното легло, изглеждаше по-измъчено от всякога. От време на време зъбите на Николо потракваха, трепереше силно и на свой ред разтревожено ни поглеждаше. Чичо Вита разтриваше гърдите му с някакво парливо масло. Работеше над болния и през цялото време говореше ту на себе си, ту на маймунката, но най-вече с укоряващ глас на мистър Антонели. Погледнах Анджело. И той като мен беше сломен от внушителността на тази сцена и даже престана да плаче. Преведе ми шепнешком:

— Чичо Вита казва, че това е присъда над нас за гдето сме забравили бога… божие наказание за татко, че мисли твърде много за бизнеса, мама за обществото, а Клара за мъжете. Казва, че Николо и той са положили основите на нашето състояние, че двамата са работили за няколко пени, когато нямахме дори хляб. Казва, че ако Николо умре… — на това място той плачеше — никога, никога вече няма да имаме късмет.