Арчибалд Кронин - Зелени години

Понякога, когато си мислех за студената сурова ярост на отсъствуващия Гавин, за времето, в което той упорито мълчеше, за презрението му към кротките и нищожните, обхващаше ме вътрешно безпокойство. Но като се изключат глезотиите, Анджело беше приятна компания; маймунката силно ме привличаше и ние играехме с нея безспир, шапката на Анджело насърчаваше посещенията ми.

Сега, след като мъжът й, когото тя командваше, беше натрупал пари, мисис Антонели проявяваше амбициозност по отношение на семейството си, презирано от начало в Ливънфорд заради бедността му. Дебелата Клара встъпваше в изгоден брак с Тадиъс Геръти, чиито баща ръководеше крупна фирма за доставка на мебели. Уверен съм, че тя ми се усмихваше (хубаво момченце от Академичното училище, при това католик) и черпеше смело с вино и кекс (а той редовно я посещаваше следобед), защото ние представлявахме аристократичния квартал Драмбък роуд и градското чиновничество, нещо винаги важно за манталитета на чужденците.

Трябва да призная, че от време на време, когато слушах как дядо се „разпуща“ от виното „Фраскати“ пред енергичните, внушителни Клара и мисис Антонели, изпитвах лека тревога. Погледнех ли мисис Антонели неочаквано, забелязвах колко суров вид има лицето й; и толкова черно беше то, та в наивността си допусках, че тя редовно се бръсне. Но очевидно дядо от нищо не се смущаваше: продължаваше да говори гладко и плавно, без да се запъва, като величествен барк 13 13 Барк — голям ветроходен кораб. — Бел.пр. пред лек вятър.

Успокоен, изтичвах навън с Анджело, за да послушаме оркестъра в общинския парк, да покараме лодка в езерото или да се разходим с чичо Вита до „Светите ангели“ за служба — с този странен, скромен, простодушен Вита, когото в семейството едва търпяха. Половината от времето си той прекарваше в грижи по любимата си маймунка, а другата половина в молитви.

Наближаваше краят на месеца. Една вечер, когато по молба на мама намалявах газта в коридора, така че само „леко да осветява“, влезе доста закъсняла Кейт.

— Ти ли си, Роби? — смути я сякаш дори мъждукането в коридора, но гласът й звучеше топло и дружелюбно.

— Да, Кейт.

Щом слязох от стола, на който се бях качил, за да достигна газовия полилей, тя ме хвана под ръка.

— Милото ми момче!

Пламнах от удоволствие. От доста време вече Кейт е особено мила към мен.

— Слушай, Роби — тя се спря, засмя се и после внезапно продължи пак. — Много смешно… Джеми Ниг иска да ме заведе на Ардфилънския панаир — тя отново се засмя при мисълта за абсурдното желание. — Разбира се, не мога да отида с него сама, не подхожда много на една дама. Той и сам го разбра, затова… той… тоест ние… ще се радваме да те вземем с нас, ако искаш да дойдеш.

Дали искам да отида! Нима не съм чувал, не съм мечтал за блажените удоволствия на Ардфилънския панаир, където веднъж в годината за развлечение на цялата община се струпваха всякакъв род представления, забавления, увеселения.

— О, Кейт! — прошепнах аз.

— Тогава решено! — тя отново стисна ръката ми и вече започна да се качва по стълбите, когато нежно се обърна, сякаш изведнъж си спомни нещо: — Приятелят ти Гавин си дойде. Току-що го видях да идва от гарата.

Гавин си е дошъл! Най-после. Два дни по-рано. Значи утре сутринта ще го видя. Тази мисъл ме развълнува и се смеси с мисълта за Ардфилънския панаир. Дишах бързо. Изгарящ от очакване, аз леко открехнах входната врата и се взрях в тъмнината. Звезди нямаше, облаци закриваха небето, но мекият прохладен ветрец беше пълен с обещания. Колко чудесен може да бъде животът, просто чудесен!

На следващата сутрин излязох рано. Обещах да върна на Анджело куп списания, които той ми беше дал, и исках да се освободя колкото е възможно по-скоро. Но докато тичах надолу по пътя за гробищата, срещнах Гавин, тръгнал към Луамънд вю.

— Гавин!

Нищо не каза, но страшно стисна ръката ми. Все още опитвайки се да овладее пламенната си усмивка, която навярно презираше като проява на слабост. Не бе пораснал много, но беше позагорял и изглеждаше по-здрав от всякога. Само щом го видях, щом почувствувах как сивите му очи търсят моите, цял се изпълних с топлина. Исках бързо да му кажа колко ми е липсвал. Но това се забраняваше. Трябваше да бъдем спокойни, силни и да говорим само за най-главното.

— Идвах да те взема — обяснявайки появяването си в този ранен час, той погледна в далечината към нашите Уинтънски възвишения. — Мислех си, че можем да се качим на Ветровития зъбер. Има един орел там. Горският казал на татко. Ще стигнем до зъбера преди пладне и ще го издебнем. Взех и обед със себе си.