Арчибалд Кронин - Зелени години

Двамата с Анджело се тресяхме от смях, когато вратата се отвори и в стаята влезе чичо Вита. Мрачното му безмълвно лице изразяваше недоволство. Той вдигна Николо, погали го и го сложи в кошницата в ъгъла на стаята. После вдигна дядовата шапка, изчисти я с маншета си и изрече нещо на италиански. Анджело се обърна към мен:

— Каза, че дори глухите ще чуят подобен шум в стаята. При това днес е такъв свят ден… Иска да седнем и да изпеем някой химн. — И Анджело добави вече от себе си. — Чичо Вита е много набожен.

— Той ти каза и нещо друго?

— Е, добре… каза, че дядо ти вече е изпил три бутилки вино… сам. И че стиска ръката на нашата Клара под масата.

Притихнал, седнах на пода до Анджело, а чичо Вита с маниера на истински виртуоз завъртя дръжката на латерната. Запяхме:

Щом свършихме, чичо Вита се усмихна. Анджело преведе:

— Той казва, че никога, никога не трябва да забравяме колко чудесно е човек да има божията милост. И нищо ако в този момент паднем мъртви, убият ни или ни нарежат на парчета. Ще отидем право на небето.

Тогава чух, че долу ме викат. Беше време да си вървя. В антрето дядо се сбогуваше. Той многократно разтърси ръцете на мистър и мисис Антонели, с бащински жест прегърна Клара през кръста и отбеляза:

— Наистина, мила моя, трябва да позволите това приятно право на човек, достатъчно стар да ви бъде баща.

— Довиждане, довиждане!

Всички се смееха весело освен приятеля на Клара, Тадиъс Геръти, който тъкмо влизаше и силно почервеня, когато видя как дядо целуна Клара.

Вървяхме с дядо по улицата. Главата ми се въртеше от радостните събития в този паметен ден. Дядо също изглеждаше развълнуван, очите му светеха, бузите му пламтяха, а от време на време леко, само леко се затрудняваше с равновесието.

Божията милост! Думите на чичо Вита се върнаха при мен като устремена птица вестител. Не е ли причина виното „Фраскати“, още клокочещо в стомаха ми, изведнъж за миг да ми се подобри настроението и сърцето ми да се изпълни с неясен светъл възторг? Знам. Да, знам, че се причестих добре, да, може би дори отлично. Дълго задържани баналности се събират като топка на езика на дядо. Но изведнъж, неспособен да се въздържа, аз го изпреварвам. Поривисто стискам ръката му.

— О, дядо, много обичам благословения ни спасител… Но не забравяй, че и теб обичам!

През август скитаме из полята с обгорени стърнища и прашен жив плет. Редките блуждаещи ветрове полюляват клюмналите дървета и те само уморено въздишат — това е протестът на земята, изтощена от голямото плодородие. Повечето състоятелни жители на Ливънфорд се намират със семействата си край морето. Опустелият град ми изглежда непознат, стъпките ми отекват по пазарния площад, видът на безлюдните калдъръми, на покривите, издигащи се един над друг на фона на назъбените стени на замъка създават впечатлението за един обсаден град.

Гавин още го няма, искрените му пощенски картички ме карат все повече да копнея за завръщането му. Наистина, през този период на бездействие не могат да се отбележат никакви драматични произшествия и все пак, под покрива на нашия дом, макар и бавно, като риба, вече изтощена, но още способна на внезапно и буйно раздвижване, се развиват някои събития.

Всяка вечер, когато излизах да подишам чист въздух преди да се заловя с домашната си работа, дадена ми за през ваканцията — едно дълго есе на тема „Мария — кралица на шотландците“ — намирах Джеми Ниг, седнал на ниската ни каменна ограда и с подчертана напрегнатост обърнал гръб на къщата. С хармоничка в уста той нежно и с пълно безразличие свиреше увлекателна мелодия и тъй като не можа да ми каже нито как се казва, нито от къде е, аз я нарекох просто „Песента на Джеми“. Каква заразителна мелодия! Той продължаваше да свири, а аз седях мълчаливо до него и се радвах на хладните капки роса по жълтата трева около нас и на ниско падналата мъгла, пълзяща като подкрепление по изсушените от слънцето поля.

След седем часа Кейт излизаше от входната врата — всяка вечер тя посещаваше приятелката си Беси Юинг — и обикновено без шапка, облечена в светлосивия си шлифер с вдигната яка на врата и ръце в джобовете. Повече от седмица тя не ни обръщаше никакво внимание, ако не се смята лекото, хладно, едва забележимо кимване към мен. Нито пък Джеми я забелязваше — седеше неподвижен, единствено устната му хармоничка нежно свиреше. Само когато тя изчезваше, музиката ставаше по-силна, следваше я неумолимо надолу по улицата. Неясно чувствах, че въпреки липсата на опиянение у двамата влюбени, липсата на балкон и китара, това е серенада, шотландска серенада — бавна, настойчива, непреклонна.