Арчибалд Кронин - Зелени години

Горкият дядо! Тревожех се, че готовността му за покаяние толкова бързо ще прекъсне, но празникът на тялото господне, последният четвъртък на месеца, не беше далеч и сега аз се намирах в състояние на екзалтация, което се менеше между мъка и блаженство. Преди да вкуся от възторга на причастието, трябваше да мина през изпитанието на първата си изповед. Няколко пъти вече каноник Рош беседва с малкия ни клас по този въпрос и макар да говореше сдържано, смътно започвах да долавям какви ужасни капани е приготвила природата за нищо неподозиращите деца. В мен се зараждаше и някакво неясно познание за различията в пола. Думата „непорочност“ се изговаряше от нашия пастор тихо, но непоколебимо. И тогава, от мъглата, изведнъж изникна съзнанието за моя грях. О, господи, колко съм грешен, най-лошия, непростим грях извърших. Никога, никога не ще мога да го кажа на каноника.

И все пак ще трябва. Проклятието, тегнещо над „лошата“ изповед, беше по-страшно дори от проклятието след „лошото“ причастие. Със замряло сърце разбрах, че трябва да разкрия позора си… Какво мъчение е да знаеш: няма къде да избягаш.

Най-сетне денят и фаталният час наближиха. Цял в пот от мъчителен срам, аз се заклатушках към тъмната изповедня под оцветеното стъкло на прозореца, изобразяващо как „Спасителя носи своя кръст“, където ме чакаше каноник Рош. Голите ми колене се подкосиха и глухо тупнаха на голия под. Започнах да плача.

— Отче, отче, прости ми. Толкова съм лош, така се срамувам!

— Какво има, мило дете? — Нежното поощрение в скрития строг глас увеличи мъката ми. — Лоша дума ли си казал?

— Не, отче, по-лошо, далеч по-лошо.

— Какво е то, дете?

Изрекох го изведнъж.

— Отче, спах при баба.

Весел смях ли чух зад тайнствената решетка? Или това беше просто ехото на моите ридания?

Празникът на тялото господне дойде. Утринното небе е сиво, сиво като тялото на мъртвия Христос, когато са го свалили от кръста. Прекарвам неспокойна нощ на сламения си дюшек в кухненската ниша, задрямвам само за малко и тогава ми се присънва как живият младенец Христос спи до мен, положил хубавата си глава на възглавницата ми, а меката му буза е допряна до моята. Събуждам се стреснат с надеждата сънят ми да не е грях. Напоследък ме измъчват съмнения: нима не е „безсрамие“, когато се събличам! Не гледам ли с „нечист“ поглед разпятието, статуята на Мадоната или нещо друго? Сложил печат на очите и устните си, аз вървя неуверено по земята и се страхувам да не изпадна в грях. Така отчаяно желая да направя не просто „добро“, а отлично причастие, че дори свиквам да търся небесни знаци и предзнаменования. Гледам небето и си казвам: „ако видя облак, наподобяващ лицето на свети Йосиф, ще направя славно причастие“. Вдигам глава нагоре, свивам очи и се опитвам да открия сред небесната мъгла профил на светия или поне брада. Или пък вземам три камъчета от пътя, по едно за всеки от светата троица, и си казвам, че ако с едно от тях ударя стълба с лампата на ъгъла, със сигурност ще се причестя великолепно. Не, не! Бързо се спирам от страх да не извърша светотатство.

Тази сутрин обаче съм необикновено спокоен, мислите ми са изпълнени с любов и тайно се учудвам, че именно аз от всички, които ме обкръжават в тази къща и викат за закуска, за топла вода, за лъснати обувки и за всякакви ежедневни дреболии, само аз съм избран за сладката и радостна чест да вкуся от тялото на сина божи.

Снощи измих устата си внимателно; не е проблем за мен да се откажа от закуската. Възможно ли е дядо да се е доверил на мама? Тя не ме насилва да ям. Бос, аз се качвам горе и виждам, че дядо се готви да ме съпроводи до черквата. Той е възбуден и дори не би помислил да изпусне, както сам се изразява, „церемонията“. Макар да се засяга бързо, дядо не е злопаметен и вече напълно е простил на майка Елизабът Джозефина за изгонването си. В манастира решиха, че съм твърде „голям“ за бял костюм: милостиво решение, защото дори с белите обувки и чорапи, които трябва да нося, трудно мога да се снабдя. Доставя ми ги чудесният ми прадядо, а как — сам не зная, тъй като няма пари, а когато го питам, той свива рамене и подмята, че заради мен е направил голяма жертва. По-късно се намери една заложна квитанция… за синята ваза от гостната.

Но междувременно аз гордо обувам новите чорапи и обувки. Излизаме с дядо и скоро стигаме в черквата. Високият олтар е украсен с бели лилии, струва ми се красив и величествен. Аз седя най-отпред, до Анджело, който е облечен в бял моряшки костюм, а срещу нас са шестте момиченца. С отвращение отбелязвам, че едно от тях се хили нервно под белия си воал, прикрепен с венче от изкуствени бели цветя. Непосредствено зад нас, на седалките, са роднините на тези, които днес ще получат първото си причастие. Там е дядо, седнал до мистър и мисис Антонели, близо до чичото и сестрата на Анджело, силно заинтересуван и надявам се, без голямо презрение към това, което става, въпреки че вече направи всичко не както трябва — не успя да коленичи, не се поръси със светена вода. И все пак се радвам за него — зная, той иска да ми е полезен. Чувам го как се навежда и вдига ръкавицата на мисис Антонели… или молитвеника й.