Арчибалд Кронин - Зелени години

— Николо, Николо! — извика нежно Анджело.

От леглото скочи маймунка в червено сако, заситни по пода и се хвърли в ръцете на Анджело. Малка чиста маймунка с тъжни очи и дребно, сбръчкано, разтревожено лице. Тя имаше точно такова изражение, каквото след много години щях да виждам по лицата на новородените: смазано, учудено, обезпокоено и в същото време раздразнено. Междувременно Анджело нежно я милваше и предложи на мен същата приятна привилегия.

— Погали я, Роби. Няма да те ухапе. Знае, че си ми добър приятел. Нали, Николо, Николо? Няма бълхи. На чичо ми Вита е. Вита го обича повече от всичко на тоя свят. Казва, че в него ни е късмета. Когато най-напред дойдохме в Ливънфорд, бяхме много бедни и чичо ходеше из улиците с латерната и с Николо. И много пари му даваха. Но сега, след като сме богати, поне достатъчно богати, мама не му разрешава да обикаля и да свири на латерната, въпреки че той иска. Тя казва, че това не е хубаво, че сега сме се издигнали над тия обикновени неща. Но ние оставихме Николо при нас като наш любимец, като най-голям наш любимец. Беше на три години, когато чичо го доведе тук. Сега е на десет, а това значи, че е млад, много млад за една маймунка.

Тук мисис Антонели ни повика. Очарован, аз последвах Анджело. Той още държеше маймунката и я занесе в стаята, където се бяха събрали другите.

— Не с Николо! — запротестира мисис Антонели щом влязохме. — Остави го днес, Анджело, имаме такава хубава компания.

— Но, мамо — настоя Анежело, — днес е денят на първото ми причастие.

— Е, добре. — Мисис Антонели погледна изкосо чичо Вита, после бързо се усмихна на дядо. — Той е любимец на Анджело.

Анджело каза молитвата и ние седнахме край масата с бродирана покривка, отрупана с много неща, които никога не са се появявали на закуска у нас в Луамънд вю. Имаше големи подноси с месо и ориз, макарони с доматен сос, баница с пиле, желиран език, маслини, сардини, аншоа, фруктиера с плодове и голяма глазирана торта с надпис „Боже, благослови нашия Анджело“, а около нея като стража — няколко високи бутилки вино.

Дядо, седнал между Клара и мисис Антонели, се тъпчеше с видимо удоволствие. Начело на масата, сияещ, седеше мистър Антонели. Изглеждаше доволен, поласкан от присъствието ни.

— Малко вино, мистър Гау, само малко. Нещо специално. „Фраскати“. От Неапол е!

Чашите се напълниха, дори тази на мургавия мълчалив чичо Виталиано, който изглежда заемаше по-второстепенно положение в семейството. Дядо стана от стола и предложи тост.

— За нашите малки момчета! Честит да ни е този свят случай!

Всички пихме, дори ние — децата — и за нас с Анджело имаше по няколко капки. Виното беше сладко и ме сгря.

— Харесва ли ви нашето „Фраскати“, мистър Гау? — попита неспокойно мистър Антонели, като се наведе напред.

— Много освежаващо — отвърна сърдечно дядо и добави. — И леко.

— Да, да, много леко. Хубаво и леко. Още една чаша, мистър Гау?

— Благодаря ви, мистър Антонели.

Маймунката изглеждаше доста отегчена на коляното на Анджело. Неочаквано тя се протегна и си взе банан. Гледах я омаян как го бели и започва да го яде — съвсем като малък човек.

Анджело гордо се наведе към мен и ми прошепна:

— После още номера ще ти покаже.

— Разрешете да ви напълня чашата, мисис Антонели! — настоя дядо. — И вашата, драга мис Клара. — Въпреки че отказваха и смеейки се, покриха чашите си с ръце, дядо имаше огромен успех пред двете дами. Той отново напълни своята и след като прошепна нещо на Клара, а тя пак се засмя, сериозен, продължи да разказва на домакинята за последните си светски прояви в дома на кмета и в някои други големи къщи по пътя за гробищата. Явно мисис Антонели беше възхитена, че можеше, макар и само в разговор, да общува с такава знатна личност.

Смехът се увеличаваше. Сега дядо дразнеше Клара за приятеля й.

— Тия младежи нищо не представляват в сравнение със старото поколение — обяви той високомерно.

Дядо и мисис Антонели започнаха да разменят тостове: „За Италия“, „За Шотландия“, а на нас с Анджело разрешиха да станем от масата. Заедно с Николо ние се вмъкнахме в стаята на чичо Виталиано. Натиснахме копчето на регистъра с маркировка „piano“ и започнахме тихо да свирим на латерната. Имаше четири мелодии: „Шотландски камбанки“, „Напред, Христови воини“, „Боже, пази краля“ и „О, Мария днес те венчаем с цветя“. Николо също се наслаждаваше на музиката. „Шотландски камбанки“ беше любимото ми парче и когато до ушите му достигнаха познатите трели и звънтене, той започна да танцува и подскача пред нас. Тъй като се почувствува в центъра на вниманието, стимул, който му липсваше в другата стая, и старанието му нарасна, той побягна по коридора и подскачайки, се върна с една шапка — дядовата шапка… После заситни нагоре-надолу с нея като някое голямо конте, от време на време я сваляше и се покланяше. Смехът ни го поощряваше. Започна да бръщолеви нещо, закрепи шапката на опашката си, а после, надминал себе си, я пусна на главата си. Давайки си вид на разгневен, той с вик я махна от главата си, започна да я рита из стаята, прекатури се през нея, сетне се сви и се престори, че спи в нея.