Арчибалд Кронин - Зелени години

Камбаната на храма бие и богослужението започва. Следя всичко точно, чета молитвата преди причастието, но очаквам, очаквам само онзи момент, който ще направи тази служба по-различна от другите преди или след това. Колко малко време остава! Чувствувам някакъв вътрешен трепет. И тогава „Domine non sum dignus“ 11 11 Domine non sum dignus (лат.) — Господи, аз съм недостоен. — Бел.пр. . Най-после, най-после! Удрям се три пъти в гърдите, сетне с разтреперани колене ставам заедно с Анджело и другите, приближавам перилата на олтара. Чувствувам погледите на богомолците върху себе си. Нещастната ми глава се върти замаяна, щом виждам да се приближава каноникът Рош, облечен в красивите си одежди с потира в ръка, и напразно се опитвам да си спомня как се извършва поклонението, надявам се да не се посрамя, затварям очи, вдигам глава, разтварям разтрепераните си устни както ни е учила преподобната майка и шепна наум последна молитва: просто думата „Исусе“.

Нафората ме изненадва — толкова голяма и суха върху езика ми, а очаквах да е влажна и необикновена. Трудно ми е да я разположа в пресъхналата си уста, да я глътна. Връщам се на мястото си пламнал, държа с ръце разтупканите си слепоочия и накрая я гълтам. Нищо не ми се случва, не чувствувам никакъв приток на благодат, никаква видима промяна в душата си. Вълна на разочарование ме залива. Нима „лошо“… не, не, спирам хода на мислите си в тази страшна посока и със страст се залавям за молитвеника си. Благодарствената молитва ме успокоява. Вдигам глава и нежната, отправена към мен усмивка на Анджело до мен и дядовата кашлица отзад ми вдъхват увереност. Започва да ме завладява чувството на гордост от извършеното. Присъединявам се към всички в молитвата след богослужението.

Навън сега грееше слънце и след като за миг си разменихме усмивки с манастирските сестри, дядо и семейство Антонели ме заобиколиха, поздравиха ме, разтърсиха ръцете ми и горещо ме прегърнаха. Моят забележителен роднина вече беше близък приятел на италианското семейство. Те изглеждаха във възторг от него, не, очаровани от него. Той ме представи на мистър и мисис Антонели, на по-голямата им дъщеря Клара и на чичото на Анджело — Виталиано, около петдесетгодишен мургав мъж, тих и далечен, както е при напълно глухите хора. Всички ми се усмихваха, а мисис Антонели, пълна черноока дама с тъмен бретон с малки златни халки на ушите и зелена кадифена рокля, сияеща, майчински ме гледаше и повтаряше:

— Какъв хубав приятел си има малкият ни Анджело!

После мистър Антонели, мургав като жена си, но по-нисък от нея и вече оплешивяващ изведнъж удари юмрук в дланта си обърна към дядо големите си тъжни очи съвсем като очите на Анджело, само че с торбички под тях.

— Мистър Гау — възкликна той пламенно, но просто, — ще ви помоля за една услуга. Момчетата са вече добри приятели… Ако не се големеете много… елате с нас на закуска.

Дядо прие веднага. Мистър и мисис Антонели много се зарадваха. Тръгнахме: Анджело и аз вървяхме отпред, дядо и другите зад нас.

Антонели живееха над своя магазин, боядисан в светложълто и яркочервено с горда табелка с блестящи златни букви: „Ливънфордски първокласен магазин за сладолед, Антонио Антонели, единствен собственик“ . Този тропически блясък продължаваше и горе. Виждаха се пъстри килими, завеси в чудни нюанси на жълто и зелено. Антонели бяха силно вярващи и навсякъде у тях висяха цветни религиозни картини, но от двете страни на украсената с пискюли полица над камината две светски картини — пейзажи от Капри и Неапол — примамваха погледа с блещукащите си сини цветове. И тук, боже господи, свети изригналият Везувий. От позлатената поставка на стената ми се усмихваше малка статуйка, облечена бляскаво в розово и бяло, също като кукла. Никога до сега не съм ходил в къща, толкова различна от нашата и толкова богата на тайнствени миризми. Аромат на непозната кухия дразнеше ноздрите ми, дъх на плодове, парливи, тръпчиви, остри миризми, миризми на лук и пот, на вряща мазнина и влажни стърготини, а долу от мазето се издигаше сладкия аромат на ванилия от сладоледения прах.

Докато мисис Антонели и Клара възбудени възклицаваха и бързаха да сервират закуската, Анджело ме хвана за ръка и срамежливо ме поведе към края на коридора на първия етаж. Тук той с многообещаващ вид се спря пред полуотворената врата на една стая, която, както по-късно стана ясно, бе на чичо му. Сърцето ми подскочи при вида на една закачена на стената латерна, истински старинен инструмент, върху който със седеф бе инкрустирано: „Орган на Орфей“. А за следващата изненада бях съвсем неподготвен.