Арчибалд Кронин - Зелени години

Майка Елизабът Джозефина беше доста възрастна, с набръчкано, почти сурово лице. Беше добра учителка. Тя направи онези дни в Палестина да оживеят пред нас. Слушахме, затаили дъх, и виждахме бедните ясли и детето в тях. Виждахме как светото семейство на магаре, помислете — на едно жалко магаре! — бяга от злодеянието на Ирод. Може би заради малко съмнителното ми минало тя сякаш отделяше на мен повече внимание и това ме изпълваше с гордост, особено когато ме хвалеше за бързите ми отговори. Каноник Рош наминаваше да ни поздрави; с учудваща благост преподобната майка и той ще съберат глави и ще отправят поглед към мен. След това добрината й към мен се увеличаваше. Тя ми даваше амулети и малки свещени изображения, които носех под ризата си. Заобичах Исус с цялото си сърце и мислех, че той трябва да прилича на малкия Анджело, който седеше доверчиво до мен. Мечтаех за деня, когато по обясненията на майка Елизабът Джозефина Той ще дойде при мен във формата на грееща нафора, която ще поставят на езика ми.

После тя започваше да ни предупреждава, да говори за ужасите на едно лошо причастие. Цитира много печални примери. Имало някакво малко момче, което безразсъдно „нарушило постенето“ и преди да приближи олтара изхрупало няколко трохи, търкалящи се в джоба му; друг небрежен малък негодник глътнал капки вода от четката си за зъби. Тези неща бяха много лоши, но третата история просто ни накара да потреперим. Едно момиченце от проклето любопитство преместило нафората от езика в носната си кърпичка… После намерило кърпичката си напоена с кръв.

Никой не следеше обучението ми с такова задълбочено внимание както дядо. Започна с въпроса дали майка Елизабът Джозефина изглежда добре и на това бях принуден да кажа не. Когато му разказах за чудото на окървавената кърпичка, той дори не мигна.

— Учудващо е! — възкликна замислен. — Мисля да се причестя заедно с теб. Ще бъде много интересно преживяване.

— О, не, не, дядо! — извиках ужасен. — За теб това ще бъде смъртен грях. Първо ще трябва да се изповядаш… да разкажеш на каноник Рош за всичко лошо, което си извършил през живота си.

— Това, Робърт — каза нежно той, — ще е много дълга беседа.

Към края на юли преподобната майка се почувствува малко неразположена и мястото й на сгъваемото столче до филчевия храст зае една млада монахиня със свежи бузи — сестра Сицилия. Мила, ласкава, тя ни учеше дори по-интересно от преподобната майка. Щом заговореше за Спасителя, сините й очи ставаха далечни и замислени и не ни плашеше с ужасни истории. Тя ме очарова и аз изтичах в къщи да съобщя новината на дядо.

— Дядо, имаме нова учителка, млада монахиня. И страшно хубава.

Дядо не отговори веднага. Той засука мустак с онзи добре познат ми жест, после каза:

— Струва ми се, че досега пренебрегвах задълженията си, Робърт. Утре ще те заведа в класа. Иска ми се да се запозная с твоята сестра Сицилия.

— Но, дядо — казах със съмнение, — мисля, че в манастира не пускат мъже.

Той ми се усмихна спокойно, уверено и продължи да суче мустак.

— Ще видим!

Следващия следобед, верен на думата си, дядо изчетка дрехите си, лъсна обувките, сложи невъзмутим шапката на главата си и като взе най-хубавия си бастун с кокалена дръжка, ме придружи до манастира. Там, след известни колебания от страна на младата прислужница, която обаче дядо много бързо спечели с блестящите си обноски, ни пуснаха в приемната. Тук дядо седна, сложил шапка на коленете, изопнат като църковна колона. Кимна ми веднъж, за да ми покаже, че стаята е спечелила одобрението му, че не е безразличен и към атмосферата в нея. После отправи целомъдрен, но любопитен поглед към синьо-бялата статуя на Мадоната под един стъклен похлупак върху полицата над камината.

Сестра Сицилия влезе, той стана и направи най-изискан поклон.

— Извинете ме за натрапничеството, мадам. Дължи се на факта, че силно се интересувам от благополучието — той доброжелателно положи ръка на главата ми — на малкия ми внук тук. Казвам се Александър Гау.

— Да, мистър Гау — малко неуверено измърмори сестра Сицилия. Макар този манастир да не беше затворен, защото бе предназначен за учебни занятия, тя не бе свикнала на посетители от типа на дядо. — Няма ли да седнете?

— Благодаря, мадам. — Дядо отново се поклони и преди да се настани пак на стола, почака първо сестра Сицилия да седне. — Най-напред трябва открито и честно да призная, че не принадлежа към вашата вяра. Вие вероятно сте забелязали изключителните обстоятелства около малкия ми внук тук. — И отново сложи ръка на главата ми. — Може да не знаете, че аз го изпратих при вас.