Арчибалд Кронин - Зелени години

За раздяла един искрящ лъч от тези строги, но мили очи и той си отиде.

Затътрих се в обратна посока, все още замаян от тази злополучна среща. Бях унищожен, бях заловен и обвинен в престъпление. Помрачи се светлият ден. Нито за миг не ми мина през ума, че мога да пренебрегна разпорежданията на каноника. Не, не, сега той ме преследваше, появяваше се пред мен с цялата си духовна и светска власт, толкова наблизо и така страшен — невъзможно бе да не му се подчиниш. И всички онези старателни бабини занимания, с които тя обработваше лозето на моята душа, бяха унищожени като от ураган. Чувствувах, че нещастието, тегнещо над мен по рождение, накрая ме настигна. Оставаше ми само да страдам и да се покорявам.

После, когато наближих задния вход на Луамънд вю, една внезапна мисъл ме порази и хладна пот изби по челото ми. Днес, точно днес беше петък. Във въздуха долавях миризмата на любимото ми ядене — говеждо задушено. Изстенах. Боже господи и канонико Рош! Какво да правя?

Влязох в кухнята нерешително и заех мястото си на масата. Мърдок и Кейт вече седяха там. Както и се опасявах, мама сложи пред мен пълна чиния задушено говеждо, а порцията наистина ми изглеждаше по-голяма от обикновено и съдейки по парата, къде по-вкусна. Погледнах я като обезумял.

— Мамо — казах накрая едва чуто, — днес нещо не ми се яде това задушено.

Изведнъж станах център на въпросителни погледи. Мама ме заоглежда недоверчиво:

— Да не си болен?

— Не знам. Май малко ме боли глава.

— Вземи си тогава поне сос и картофи.

Сос… та това също е забранено. Поклатих глава с лека усмивка.

— Мисля, че може би ще е по-добре нищо да не ям.

Мама цъкна леко с език, както правеше, когато не е убедена в нещо. Преди да се върна на училище, защото занятията ни продължаваха още няколко дни, тя ми даде една лъжица от сместа на Грегъри. Минавайки през килера, аз тайно пъхнах в джоба на панталона си комат хляб и на път за училище лакомо го изядох. Но цял следобед стомахът ми мъчително къркореше празен.

Вечерта цялото семейство се събра около масата и мама, с най-доброто желание да ме покровителства и в същото време да направи нещо хубаво, сложи пред мен едно дебело парче от варената главичка, приготвена за мистър Леки — по това време той винаги получаваше, както тук се изразяваха, някакъв „специалитет“ за вечеря. После погледна останалите, сякаш се оправдаваше.

— Днес Робърт нещо не е добре.

Душата ми се сви. Гледах с изцъклени очи крехките парченца месо под прозрачното желе, покрило деликатеса. Защо не им казах истината? О, не, не, хиляди пъти не. Не можех да го направя. Необикновената и трагична история на моята връзка с римската църква беше твърде болезнена тема за разговор в това семейство. Беше забулена, погребана. Да я съживя би означавало да навлека на главата си беда и катастрофа, сравними само с разрушенията, причинени от Самсон от бабината картина горе в стаята. Само при мисълта за физиономията на татко…

Но сега именно той ме спаси.

— Момчето се е натъпкало със зелено цариградско грозде — обяви той сърдито. — Пуснете го да си ляга рано — и той вдигна варената главичка от чинията ми и я сложи обратно в своята.

Не бях се доближавал до зеленото му цариградско грозде. Но се зарадвах на тази несправедливост и се оставих да ме изпратят без вечеря в малката ми отделена със завеса ниша.

В неделя, преди семейството да се разбуди, аз се примъкнах през тъмния вестибюл и изскочих навън, забързан за литургията в седем часа. Седнах най-отзад, скрих лицето си, когато минаха покрай мен с кутията за събиране на пожертвования. Църквата беше хубава, в прост готически стил, строена, както по-късно разбрах, от Пюджин, много „благочестива“, със стъклени прозорци, оцветени с голям вкус, висок бял олтар, добре разположен отзад и редица високи арки, придаващи й величието на неф 10 10 Неф (фр.) — Главната и най-голяма средна част на храм. — Б.пр. . Но тази сутрин, нареждайки задъхан магическите думи, аз не намерих утешение в тях. Когато каноник Рош се качи на амвона, коленете ми се разтрепераха. Сигурно ще изобличава мен, този безбожен отстъпник, който няма смелостта да отстоява вярата си. Каква радост… не го направи! Но и това, което съобщи, не по-малко наруши покоя на душата ми. Следващата седмица започваха светите пости. Сряда, петък и събота — дни на пост и въздържание. Господ няма да има милост за онези слаби и безбожни души, осмелили се да си угаждат с месо през тези дни. Отидох си в къщи, очите ми мигаха, бях покрусен до дъното на душата си, повтарях си замаян: „сряда, петък, събота“. Да обидиш бог е много лошо, наистина. Но не това, а страхът пред ужасния каноник ме тласкаше към непосилната задача.