Арчибалд Кронин - Зелени години

Необяснимо защо горещи сълзи отново бликнаха от очите ми.

— Не, не мога, дядо. Човек трябва да е такъв, какъвто се е родил, дори да е трудно.

Той настояваше, като ми посочваше всички блага на земята:

— Ако ходиш в Ноксхил, баба така ще те обича. Кълна ти се и те уверявам, че за теб би направила всичко.

— Не, дядо, не мога.

Странна тишина. После той се усмихна, при това не безразлично, а с онази рядка, бавна, сърдечна и сгряваща усмивка. Пристъпи напред и разтърси ръката ми.

— Браво, Роби. Юнак!

Без да бърза, дядо избра два ментови бонбона от малкия си запас в кутията и ги пъхна в ръката ми. Не можах да разбера каква е тая проява на върховно одобрение. „Роби, юнак“ ме наричаше само в най-редки случаи, като знак на най-голямо внимание.

— Сега мога да ти кажа становището си — дядо взе бонбон и за себе си и величествено се разположи на стола. — Аз съм за свобода на вероизповеданието. Нека всеки вярва в каквото си иска, само да не се меси в което вярвам аз. Не го разбираш, моето момче. Просто ще ти кажа, че ако ти беше отишъл в Ноксхил, аз веднага щях да се отрека от теб.

Дълбокомислено мълчание, докато запали лулата си.

— Нямам нищо против католиците, освен може би срещу техните папи. Не, моето момче, не мога да кажа, че одобрявам вашите папи… някои от онези там Борджии с отровните пръстени и тем подобни, са съвсем тъмни личности. Но стига за това, ти не си виновен. Ти вярваш в същия всевишен, както и баба ти, само че тя не ще ти разреши да му се кланяш със свещи и тамян. А аз ще ти позволя, момчето ми, ще ти позволя. Защищавам правото ти на това. Ще ти кажа още, че и ти имаш толкова възможност да влезеш през „златните порти“ или през каквито и да е там други порти с твоето богослужение и църковни одежди, колкото и тя с нейните псалми и боботене на библейски текстове.

Никога не съм виждал дядо така възбуден. Той, който презираше прозаичността в другите, който рязко отхвърляше всеки оратор като „много отегчителен“, можеше, колкото и да е странно, сам да бъде учудващо многословен. В продължение на половин час най-разгорещено и театрално морализаторствува, от устата му се изливаха парещи, безсмъртни думи като „свобода“, „либерал“, „търпимост“, „свободомислещ човек“, „вечно наследство“, „човешко достойнство“. Той изразяваше такива чудесни, такива възвишени чувства и знам, сигурно погрешно ми се е сторило, но на няколко пъти сам си противоречеше — например, превъзнасяйки добродетелите на любовта между хората, удари с юмрук по масата и заяви, че „ние“, имаше предвид себе си и мен, със сигурност ще хързулнем старата вещица, имайки предвид баба.

Независимо от това главният ефект на беседата му бе, че тя ме успокои. И оттогава в петък, без дума да каже, мама ми даваше малко зеленчуци за ядене, а когато татко го нямаше, и твърдо сварено яйце. На първи август по дядов съвет, без никому нищо да кажа, започнах да посещавам малкия манастир „Светите ангели“ и да се готвя за първото си причастие.

Бяхме малък клас под грижите на майка Елизабът Джозефина, само шест-седем подсмърчащи момиченца и още едно момченце, Анджело Антонели, син на италианеца, който продаваше сладолед в града. Красиво дете с прилична на праскова кожа, с големи тъмни, блестящи очи и мека къдрава кестенява коса. Съвсем като дете от картина на Мурило, въпреки че тогава, разбира се, не знаех това. Знаех само — той ми харесва, и защото беше малък, повече от година по-малък от мен, веднага го взех под покровителството си.

Понякога занятията се провеждаха в тихия полумрак на църквата пред страничния олтар под цветния прозорец, изобразяващ как „Спасителят носи своя кръст“, друг път в официалната приемна на манастира, но най-често, ако времето беше хубаво, на тревата в манастирската градина. Тук ние, децата, сядахме на затревения склон под сянката на цъфтящия филчев храст, а добрата монахиня, с книга върху коленете, пъхнала ръце в широките ръкави на дрехата си — на едно сгъваемо столче пред нас. В градината с високите стени беше безкрайно тихо, сякаш се намираше на милиони мили от шумния град. От време на време по някоя пътечка можеше да се види и друга сестра — забулена в бял монашески вимпел, тя се движи нагоре-надолу, прехвърляйки с пръсти молитвената си броеница. Надиплената й дреха се замяташе бавно и грациозно. Охранени гълъби се перчеха доверчиво съвсем близо до нас. Из въздуха, около белите цветове на филчевия храст, се носеше тихото спокойно бръмчене на насекоми, а мирисът на тези цветове, напомнящ мириса на портокалов цвят, хармонираше необикновено с това тихо място и тези благочестиви монахини, всяка от които носеше златна халка на четвъртия пръст на дясната си ръка и се смяташе за съпруга на бога. През полюляващите се дървета, на фона на небето се виждаше каменният кръст на черквата, чиито рамене сякаш бяха свързани в кръг — кръстът на свети Андрей. После нашата сестра вдигаше палец към устните си за тишина и докато ние я гледахме с покорни ококорени очи, започваше да ни говори за младенеца Христос. Такъв миг на невинност се запомня — никога преди нито след това не съм изпитвал подобен покой, подобно чувство на тихо щастие.