Арчибалд Кронин - Зелени години

В сряда ми провървя. Мама, погълната от предстоящия „ден за пране“, прие без никакви подозрения тихите ми извинения, че по обяд трябва да оправям книгите си в училище и наведена край кухненския бойлер, разсеяно ме помоли да си взема и намажа няколко филии със сладко. Но в петък тя беше в друго настроение и когато опитах същата хитрост, тя строго заповяда да се върна в къщи за топъл обед. Този път мама сложи пред мен кълцано месо и излезе от кухнята с такъв вид, който не предвещаваше нищо хубаво, ако не изпразня чинията си докато се върне.

О, господи, как страдах! Нито един брадат евреин, пред когото инквизицията е поставяла парчета печено свинско, не е изпитвал такива мъчения като мен. Погледнах отчаяно Мърдок насреща ми. Той ме наблюдаваше с любопитство и дъвчеше. Сега Мърдок учеше в къщи и тъй като Кейт оставаше в училище за обедната почивка, на масата бяхме само двамата с него.

— Мърдок! — изпъшках аз. — От това месо получавам страшно стомашно разстройство — взех бързо чинията му и прехвърлих в нея цялото парче.

Той се опули срещу мен. Но обичаше да си похапва и не се възпротиви, само отбеляза с известно подозрение:

— През последните дни си станал истински вегетарианец.

Нима се досещаше? Трудно е да се каже. Разтреперан, навел глава, аз изядох картофите и внимавах да не се докосвам до онези, които бяха напоени от соса.

На следващия ден достигнах края на възможностите си. Бях обезкуражен и гладен, вече никаква хитрост не ми идваше на ум. По обяд просто не се прибрах в Луамънд вю, изобщо не се явих, скитах из пристанището с помътен поглед и като куче душех тръпчивата миризма на смола и нефт. Вечерта се завлякох към къщи, премалял от глад. Обхванат от разкъсващи болки в стомаха, забравих тревогата си, че ще трябва да обяснявам на мама отсъствието си. Исках да ям, да ям.

Мисис Босъмли стоеше с писмо в ръка пред портата си. Помоли ме да изтичам до пощенската кутия и да го пусна. Невъзможно беше да бягам. И все пак, колкото и слаб да бях, не можех да откажа една услуга на тази добросърдечна приятелка. Пуснах писмото в кръглата червена пощенска кутия на ъгъла на Банкс лейн. На връщане тя ми махна от отворения прозорец. Очите ми светнаха. Да, даваше ми обичайното възнаграждение — голям топъл двоен сандвич: препечена филия с консерва „Боврил“.

Свих залитайки зад алпинеума с дебелия златист сандвич в ръка. И само от аромата му едва не загубих съзнание. Седнах и разтворих младите си челюсти, по които вече се стичаше слюнка. И тогава, о, безмилостни боже, спомних си! „Боврил“! Месо, чисто месо. На железопътния мост има рекламен афиш на тази фирма. В ярки цветове той изобразява огромен вол, а значи от него има във всяка кутия.

Цяла минута, парализиран от ужас, аз гледах вцепенен вола, стиснат между малките ми ръце, олицетворение на всичко месно, повод за грях. После с вик лакомо се нахвърлих отгоре му. Зъбите ми захапваха, разкъсваха, унищожаваха. Колко е хубаво! Забравих за отмъстителния ангел и каноника Рош. С грешни устни смучех соления сос от месото. Облизах пръстите си със светска радост. Когато привърших и последната коричка, от мен се изтръгна голяма въздишка на задоволство и тържество.

После ужасен разбрах какво съм направил. Грях! Смъртен грях. Минута на ужасна тишина. Тогава една след друга ме обхванаха вълни на разкаяние. Тъмните очи на каноника светеха пред мен. Повече не можех да издържам. Избухнах в плач и побягнах нагоре по стълбите при дядо.

Когато налетях отгоре му, дядо седеше, забил лице в микроскопа с вид на учен. И в тази академична поза, без да продума, той ме изслуша докрай. Добре направи, че не ме погледна. Избърсах очите си и го загледах, а той стана и започна да върви напред-назад из стаята с изтърканите си зелени чехли. В неговите ръце се чувствувах спокоен. Как ми се искаше в бъдеще той, а не каноника, да предопределя вярата ми.

— Твоите петъци много лесно ще се оправят, момчето ми. Само една дума да кажа на мама и готово. Но — и с едно поклащане на главата той помрачи радостта ми — това е само началото. За известно време нещата ще се оправят. Тук си в трудно положение, не може да се отрече… Съвсем сам… Необикновено наследство ти е оставила твоята бедна майка — той замълча, поглади брадата си и ми хвърли особен поглед. — Може би най-лесно разрешение за теб ще бъде просто да се присъединиш към останалите. Искам да кажа… да ходиш с другите в църквата на Ноксхил.