Джоан Харис - Крайбрежие

Нагазих във водата да посрещна „Сесилия“. Няколко души скочиха долу, за да издърпат лодката на брега. Флин беше сред тях. Той ме прегърна грубо, докато влачех „Сесилия“ за носа. Въпреки умората очите му сияеха. Обвих ръце около него, разтреперана от студената вода.

Флин се разсмя.

— Какво е това?

— Ти го направи преди малко — гласът ми трепереше.

— Разбира се.

Беше леденостуден и миришеше на мокра вълна. Облекчението ме направи слаба, прегърнах го неудържимо и за малко и двамата да паднем. Косата му се залепи за лицето ми. Устата му имаше солен вкус и беше топла.

Край лодката Гислен обясняваше на всеки, готов да слуша, как Ален и Руже се гмуркали един след друг под модула, за да закачат последните кабели. На скалите чакаха много хора от селото — сред тях познах Анжело, Шарлот, Тоанет, Дезире и баща си. Групичка деца с фенерчета започнаха да се веселят. Някой хвърли пиратка, която се плъзна зрелищно по скалите към водата. Анжело извика:

— Дьовиноаз за всички доброволци! Да вдигнем тост за света Марина!

Останалите подеха самотния му вик.

— Да живее Ле Салан!

— Долу Ла Усиниер!

— Три пъти „ура“ за Руже!

Това беше Омер, който ме избута и отиде до носа на лодката. Двамата с Ален вдигнаха Флин над водата. Гислен и Ксавие се присъединиха към тях. Флин седеше на раменете им и се усмихваше.

— Ето го инженера! — извика Аристид.

— Още дори не знаем дали преградата ще свърши работа — каза Флин през смях. Някой извика весело и дръзко към небето. Сякаш в отговор на това плисна дъжд.

Настъпи време на несигурност както за мен, така и за останалите. Изтощени от седмиците напрегната работа, ние се отдадохме на мъчителна почивка, твърде уморени, за да работим, твърде неспокойни, за да празнуваме. Занизаха се тревожни седмици. Ние чакахме, както чайки на вълните чакат приливът да се смени с отлив.

Ален говореше за инвестиции в нова лодка. Загубата на „Кориган“ бе сложила край на риболова за Геноле и макар че те приемаха мъжки затрудненията си, всички в селото знаеха, че са силно задлъжнели. Само Гислен изглеждаше оптимист, няколко пъти го виждах в Ла Усиниер край „Ша Ноар“, облечен в различни крещящи тениски. Но дори да проявяваше интерес, Мерседес с нищо не го показваше.

Никой не споменаваше за плаващия риф. Засега той издържаше на приливите, като си търсеше мястото, както Флин беше предрекъл, но всички чувстваха, че не бива да говорят за това, за да не пропъдят късмета си. Малцина се надяваха. Все пак наводненията в Ла Буш бяха престанали, водата в Ле Салан слезе ниско към заблатената местност, ноемврийските приливи идваха и си отиваха, без да причиняват щети нито в Ла Буш, нито в Ла Гулю.

Никой не изказваше надеждите си на глас. На страничния наблюдател село Ле Салан вероятно би се сторило непроменено. Но Капюсин получи картичка от дъщеря си на континента, Анжело започна да пребоядисва бара, Омер и Шарлот спасиха зимните си картофи, а Дезире Бастоне отиде в Ла Усиниер и проведе близо едночасов телефонен разговор със сина си Филип в Марсилия.

Никое от тези събития не беше особено значимо. Поне недотам да ни подскаже, че най-после късметът се е завърнал в Ле Салан. Но нещо витаеше във въздуха, предчувствие за добра възможност, начало на някаква промяна.

Дебелия Жан също се промени. За пръв път след пристигането ми започна да проявява интерес към отдавна забравената си работилница и един ден, когато се прибрах, го заварих по комбинезон да слуша радио и да се рови в кутията с ръждясали инструменти. Друг път го видях да почиства празната стая. Веднъж отидохме заедно на гроба на Малкия Жан — водата беше вече доста спаднала — и посипахме нов чакъл около камъка. Дебелия Жан беше донесъл няколко луковици минзухар и ги засадихме. За миг се почувствах почти както в миналото, когато помагах на баща си в работилницата, а Адриен ходеше в Ла Усиниер с майка ми и ние оставахме сами. Това беше нашето време, откраднато и поради това ценно, и тогава се случваше да оставим работилницата и да отидем за риба в Ла Гулю или да пускаме корабчета по солния канал, сякаш аз бях синът, който баща ми бе мечтал да има.

Само Флин изглеждаше напълно непроменен. Той продължаваше рутинните си занимания, сякаш преградата нямаше нищо общо с него. И все пак, мислех си аз, той бе рискувал живота си в онази нощ край Ла Жьоте. Изобщо не го разбирах. У него имаше нещо противоречиво въпреки привидната простота в характера, тайно кътче, в което никога не ме допускаше. То беше опасно като сянка в дълбока вода. Въпреки това като всяка дълбочина ме привличаше.