Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Много благодарности на всички, които ми помогнаха да съживя тази спяща царкиня. Преди всичко на Кристофър, който я хареса още от самото начало; на Серафина, Хауърд и Брай; на прекрасния ми издател Франческа и на всичките ми приятели в „Трансуърлд“; на книжарите, разпространителите и доставчиците, които работят за това книгите ми да стоят на рафтовете, и накрая на всички онези почитатели на другите ми романи, които писаха, интересуваха се, упорстваха, питаха и настояваха тази книга отново да излезе от печат.

Не всеки човек се наема да съживи мъртвец. Мъртвите книги се нуждаят от особено внимание; на всяко изгубено съкровище се падат сто находки без стойност, които чакат да бъдат изровени от енергични златотърсачи. Затова през последните десет години свикнах с мисълта, че „Спи, бледа сестро“ е останка от минало време. В горещото лято на 1993 година аз родих дъщеря и книга. Едната оживя, другата умря: в моите представи не можеше да става и дума за сравнение. За една нощ светът за мен се промени. Аз станах друг човек и изведнъж мисълта за това книгата ми да бъде издадена като че ли изгуби предишното си значение. Към 2003 година книгата отдавна бе престанала да се печата, аз не бях я отваряла от първото й излизане от печат и рядко изобщо се сещах за нея.

Други обаче се сещаха. Някои я бяха чели, други я бяха продавали, трети бяха мои почитатели, четвърти просто искаха да видят как авторката на „Шоколад“ е направила скок от английската готика към френската гастрономия. Обсипаха ме с молби за екземпляри. Неколкостотинте бройки, останали при amazon.com, изчезнаха почти моментално. Издателите ми бяха бомбардирани от писма с молби за преиздаване. Накрая решихме да опитаме. Аз съвсем леко редактирах първоначалния текст — може би не толкова, колкото би трябвало, но скоро осъзнах, че тази пациентка е прекалено крехка за радикална хирургична намеса — и поправих някои малки грешки. В процеса на работа установих — с известно учудване, — че все още съм доста привързана към тази история и към героите в нея. В края на краищата книгата ми не беше умряла, само заспала. Радвам се, че й бе даден втори шанс.

Ръкопис от имението на Хенри Пол Честър

Януари 1881 година

Когато гледам името си и буквите след него, обзема ме необятна празнота. Сякаш този Хенри Честър, художник, два пъти излагал творби в Кралската академия, бях не аз, а някакъв неопределен фрагмент от чуждо въображение, корковата тапа на бутилка, в която се спотайва изящен лукав дух, обсебил съществото ми и тласнал ме към опасно приключение, страховита сянка на самия мен.

Името на духа е хлорал, мрачен спътник на съня ми, нежен компаньон, който напоследък се е озлобил. Но той и аз сме женени твърде отдавна, късно е за раздяла. Заедно ще напишем този разказ, но времето ми е толкова малко! Дори сега, когато последните лъчи на деня се стопяват на хоризонта, аз вече чувам как черният ангел пърха с крила в най-тъмния ъгъл на стаята. Търпелив е, но не до безкрайност.

Дано Господ Бог, най-изтънченият сред мъчителите, се смили да ми отпусне още малко време, за да напиша историята, която ще отнеса със себе си в студения си затвор под земята — едва ли по-студен от тялото, което обитавам, от необузданата ми душа. О, Той, Бог, е завистлив, безмилостен, както само безсмъртните могат да бъдат, и когато го зовях в покварата и страданието си, Той се усмихваше и отвръщаше с думите, изречени на Мойсей от горящия къпинов храст: Аз съм Оня, който съм. (В последния поправен и допълнен превод на Библията на български език (издание на Светия синод от 1991 г.) това изречение гласи: „Аз съм вечно Съществуващият“ (Изход 3:14). Тук е цитиран по-ранен превод на Библията, тъй като в този вид изречението повече се доближава до английския му превод и до смисъла, който е видяла в него авторката. Навсякъде другаде цитатите от Библията са направени по изданието от 1991 г. — Бел. прев.) В погледа му няма състрадание, няма нежност. Не виждам в него нито обещание за изкупление, нито заплаха от наказание, само безбрежно равнодушие, което вещае единствено забрава. Но как копнея за това! Да се слея със земята, така че дори всевиждащият взор да не може да ме намери… и все пак детето у мен плаче в тъмното, а бедното ми измъчено тяло жадува за време… Още малко време, още една история, още една игра.