Джоан Харис - sineokomomche

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в badguysrock@webjournal.com

Публикувано в: 02:56, понеделник, 28 януари

Достъп: публичен

Настроение: носталгично

Слуша: Каптън Бийфхарт: „Сладолед за гарван“

Убийството е синьо, размишлява той. Синьо като лед, като димна завеса, като измръзнала плът, като мъртвец, като чувал за трупове. Синьото е и неговият цвят в редица отношения, протича през тялото му като електрически заряд и неспирно крещи за синьо убийство.

Синьото обагря всичко. Той го съзира и долавя навсякъде — от синия компютърен екран до сините вени на дланите й, вече изпъкнали криволици като следите от пясъчните червеи на плажа Блакпул, където преди четиримата ходеха заедно всяка година на рождения му ден, той ближеше сладолед във фунийка и шляпаше в морето, търсеше скрити под водораслите рачета и ги пускаше в кофичката си, за да умрат под палещата жар в деня на собственото му раждане.

Само на четири години е и извършва тези дребни и безобидни убийства със своеобразна невинност. Постъпката му е лишена от злоба, в нея се таи само силно любопитство към уплашената твар, която се мъчи да избяга, обикаля боязливо дъното на синята пластмасова кофичка и чак след часове престава да се бори, разперва щипци и се гътва със светлото коремче нагоре в безполезна вече капитулация, понеже момчето отдавна е изгубило интерес към рачето и ближе сладоледа си с аромат на кафе (изтънчен избор за такова невръстно дете, но той не обича ванилия). Затова в края на деня, когато настъпва време да изпразни кофичката и да се прибира, момчето е смътно изненадано от смъртта на морската твар и дори недоумява как изобщо е живяла.

Майка му го заварва да стои ококорен на пясъка и да побутва мъртвото раче с върха на пръста си. Тревожи я не фактът, че синът й е убиец, а че лесно се поддава на внушение и че неразбираемо за нея много неща го разстройват.

— Не си играй с това — казва му. — Противно е. Махни се от там.

— Защо? — пита той.

Добър въпрос. Съществата в кофичката цял ден са стояли безгрижно. Момчето се позамисля.

— Мъртви са. Събрах си ги, а сега са мъртви.

Майка му го обгръща с ръце. Точно от това се е бояла. От някакъв изблик, може би дори сълзи, които ще станат причина другите майки да я гледат високомерно и да се подхилкват.

Утешава го.

— Не си виновен, станало е случайно. Не си виновен.

Случайно , казва си той. Вече съзнава, че е това е лъжа. Не беше случайно, той беше виновен, а фактът, че майка му отрича, го обърква повече от пронизителния глас и трескавата й прегръдка, след която по фланелката му остават петна от слънцезащитния лосион. Момчето се отдръпва — не обича да се цапа — а тя притеснено го следи с поглед дали ще се разплаче.

Той се пита дали пък да не го направи. Може би тя очаква това от него. Обаче долавя колко е тревожна, как се мъчи да го предпази от болката. Мирисът на майчиното страдание прилича на кокосовото ухание на лосиона й за слънце, примесено с тропически плодове, и в този миг той внезапно проумява — Смърт! Смърт! — и наистина се разплаква.

Майката зарива с пясък останалата част от улова му — охлювът, скаридата и мъничката писия са извадени на брега, а устата на рибката е увиснала в трагичен полумесец — усмихва се, изрича напевно: „Опа! Нищо не остана!“, опитвайки се да превърне всичко в игра, и през цялото време го притиска силно, за да не може дори сянка от вина да помрачи погледа на синеокото й момченце.

Толкова е чувствителен, мисли си тя. Надарен е с такова смайващо въображение. Братята му са от друга порода с техните ожулени колене, с чорлавите си коси и с вечното боричкане в леглото. Братята му не се нуждаят от нейната закрила. Разчитат един на друг. Имат си приятели. Обичат ванилов сладолед, а когато си играят на каубои (изпънали два пръста в подобие на пистолет), винаги са от добрите и карат лошите да си платят.