Имам някои допълнителни привилегии. Карам синьо пежо 307, регистрирано на името на майка ми. Имам стая, пълна с книги, айпод, компютър и цяла стена с дискове. Имам си сбирка от орхидеи, повечето от които са само хибридни, но притежавам и една-две редки зигопеталум, от чиито имена лъха на родната им южноамериканска джунгла и чиито цветове са направо изумителни: невероятни нюанси на сластно зелено и на петнисто киселинно пеперуденосиньо, което няма да откриете на никоя палитра. В мазето имам тъмна стаичка, където проявявам снимките си. Разбира се, не ги излагам никъде, но смятам, че имам дарба.
В пет часа сутринта в работни дни се явявам в болницата в Малбри — или поне доскоро се явявах — облечен с костюм и синя раирана риза, с куфарче в ръка. Мама много се гордее с факта, че синът й ходи на работа костюмиран. За нея не е толкова важно какво точно правя. Аз съм несемеен, хетеросексуален и говоря изискано и учтиво, така че в телевизионна драма като любимите на ClairDeLune безукорният ми начин на живот и неопетнената ми репутация вероятно биха ме превърнали в главния заподозрян.
В реалния живот обаче ме забелязват единствено децата. В техните очи мъж, който все още живее с майка си, е или педал, или чалнат. Но дори това предположение правят по-скоро по навик, отколкото по убеждение. Ако ме смятаха за опасен, щяха да се държат различно. Дори когато убиха онова хлапе, ученика от „Сейнт Осуалдс“, на никого не му хрумна, че изобщо си струва да разследват мен.
Както може да се очаква, бях любопитен. Убийството винаги интригува. Освен това вече усвоявах занаята и съзнавах, че всякаква информация може да ми бъде от полза, всеки загатнат съвет, на който се натъкнех. Хубавото, чисто извършено убийство винаги е предизвиквало възхищението ми. Не че има много такива. Повечето убийци са предсказуеми, повечето убийци са банални и цапат. Не сте ли съгласни, че само по себе си е престъпление величественият акт на отнемането на нечий живот да се принизява до нещо обикновено и лишено от артистичност?
В литературата съвършено убийство не съществува. Във филмите злодеят — неизменно бляскав и обаятелен — винаги допуска фатална грешка. Недоглежда дреболии. Поддава се на суетата, изпуска си нервите, става жертва на нелеп недостатък. Във филмите колкото и тъмна да е глазурата, ваниловата сърцевина все прозира: хепиенд за всички, които го заслужават; затвор, изстрел в сърцето или, още по-добре, ефектно — но статистически неправдоподобно — падане от висока сграда за лошия, което сваля товара от плещите на държавата и оставя героя чист от вината собственоръчно да застреля злодея.
Е, аз знам, че това не е вярно, точно както знам, че повечето убийци не са нито бляскави, нито обаятелни, а често са леко недоразвити и доста тъпоумни, както и че полицията е дотолкова затънала в бумащина, та дори най-глупавите убийци успяват да се промушат между капките — а всъщност извършителят на всяко фатално наръгване, престрелка или юмручен сблъсък, ако изобщо е напуснал местопрестъплението, може да бъде открит в най-близката кръчма…
Наречете ме романтик, ако щете, обаче аз вярвам в съвършеното убийство. И при него като при истинската любов е само въпрос на време и на търпение, на убеденост, на стабилна надежда, на карпе дием, на умението да уловиш мига…
Ето така интересът ми ме доведе тук, в самотното ми убежище в badguysrock . Безобиден интерес, поне отначало, макар че скоро започнах да ценя и други възможности. Всичко тръгна от чисто любопитство, като начин да наблюдавам околните невидим, да изследвам света отвъд своя собствен, затворен в тесния триъгълник между градчето Малбри, Селото и тресавищата на Недър Едж, отвъд които не бях дръзвал да припаря. Интернет със своите милиони карти за мен бе все едно друга планета — докато един ден чисто и просто не се озовах там , почти случайно, като изгнаник съзерцавах променящия се пейзаж и постепенно осъзнавах, че точно тук ми е мястото, че това ще бъде голямото ми бягство от Малбри, от живота ми и от майка ми.
Майка ми. Как звучи… Майка е трудна дума, толкова оплетена в сложни асоциации, че едва прозира през тях. Понякога е синя като цвета на статуите на Дева Мария или пък е сива като пухчетата прахоляк под леглото, където се криех като малък; или пък е зелена като зеленото сукно на сергиите на пазара и мирише на несигурност и на загуба, на покафенели и омекнали банани, на сол, на кръв и на спомени…
Читать дальше