Джоан Харис: Бонбонени обувки

МАЛКО ИЗВЕСТЕН Е ФАКТЪТ, ЧЕ БЛИЗО ДВАЙСЕТ МИЛИОНА писма годишно се адресират до мъртъвци. Хората забравят да преустановят изпращането на писмата – тези скърбящи вдовици и неоспорими наследници – и абонаментите за списания продължават, далечните приятели тънат в неведение, библиотечните глоби остават неплатени. Това прави към двайсет милиона циркулярни писма, банкови извлечения, кредитни карти, любовни послания, рекламни брошури, поздравителни картички, уведомления и сметки, които всеки ден падат върху изтривалките или паркета, подхвърлят се небрежно през оградата, тъпчат се в пощенските кутии, трупат се на стълбите, въргалят се ненужни пред вратите и праговете и така и не достигат до адресата. Мъртвите нехаят. По-важното е, че и живите нехаят. Живите просто затъват в ежедневните си грижи и изобщо не забелязват, че съвсем под носа им стават чудеса. Мъртвите оживяват.

Не е кой знае какво да се съживи мъртвец. Една-две сметки, име, пощенски код – нищо, което да не може да се намери в стар плик с боклук, разкъсан (може би от лисици) и оставен на прага като подарък. От захвърлена поща може да се научи много: имена, банкови данни, пароли, електронни адреси, идентификационни кодове. С подходящата комбинация от лични данни можете да си откриете банкова сметка, да наемете кола, дори да подадете молба за нов паспорт. Мъртвите вече нямат нужда от тези неща. Както казах, подарък, който само чака да го вземете.

Понякога Съдбата дори сама ви го поднася, така че си струва да бъдете нащрек. Изнесат ли менюто за деня – и дяволът се нарежда на опашката. Затова аз винаги чета некролозите, като понякога успявам да се сдобия със самоличността на починалия, преди още да е погребан. И затова щом зърнах траурния знак и претъпканата пощенска кутия отдолу, приех подаръка с благосклонна усмивка.

Разбира се, не беше моята пощенска кутия. Тук пощата работи доста изрядно и писмата рядко се доставят на погрешен адрес. Още една причина да харесвам Париж – освен заради храната, виното, театрите, магазините и буквално неограничените възможности. Но Париж е скъп, разходите са огромни, а и впрочем от известно време насам жадувам за нова промяна. От около два месеца играя на сигурно, преподавам в един лицей в 11 район, но след неотдавнашните размирици там реших, че е време да се махна (като взема със себе си двайсет и пет хиляди евро общински средства, вложени на сметка на името на бивш колега, които след две-три седмици дискретно ще изтегля) и да си потърся апартамент под наем.

Започнах от левия бряг на Сена. Апартаментите там не ми бяха по джоба, но момичето от агенцията не го знаеше. Така че представяйки се под името Ема Уиндзор, с английски акцент, небрежно стиснала под мишница дамска чанта "Мълбъри", обута в копринени чорапи, над които сладко шумоляха дрехи от "Прада", аз прекарах приятна сутрин в разглеждане на витрините.

Пожелах да разгледам само немебелираните жилища. На левия бряг имаше няколко такива: просторни апартаменти с изглед към реката, мезонети с градини на покрива, луксозни мансарди с лъскави паркети.

С известно съжаление отхвърлих всички предложения, макар че не можах да устоя на изкушението пътьом да отнеса няколко полезни неща. Списание в неразкъсана опаковка с клиентския номер на абоната, две-три циркулярни писма, а на едно място намерих злато: кредитна карта на името на Амели Довил, която можеше да се активира само с телефонно обаждане.

Оставих на момичето номера на мобилния си телефон. Номерът е на името на Ноел Марселен, с чиято самоличност се сдобих преди няколко месеца. Плащам сметките относително редовно – горката жена почина миналата година на деветдесет и четири годишна възраст, – но затова пък всеки, който се опита да проследи обажданията ми, ще се затрудни, докато ме открие. Абонаментът ми за интернет също е на нейно име и го плащам редовно. Ноел е твърде ценна за мен, за да я изгубя. Но никога няма да бъде основната ми самоличност. Първо, не искам да съм на деветдесет и четири. Освен това ми омръзна да получавам брошури за помощни приспособления за изкачване на стълби.

Последната ми публична самоличност беше Франсоаз Лавери, учителка по английски в лицея "Русо" в 11-и район. Трийсет и две годишна, родена в Нант, омъжена и в същата година овдовяла, бивш съпруг – Раул Лавери, загинал при автомобилна катастрофа в навечерието на първата годишнина от сватбата им (стори ми се романтично, донякъде обясняваше леко меланхоличния ѝ нрав). Строга вегетарианка, малко срамежлива, трудолюбива, но недотам даровита, че да представлява заплаха. Общо взето, приятна жена – което само показва, че никога не бива да съдите човека по външния му вид.